— Добра работа сте свършили, момчета. Изглежда почти като през 1987, когато се гмурках аз. Само дето траловете113 са повече. И както казахте, малко се е поизносил. Само че проблемът се крие там, където не се вижда на филма. Чух, че секторните стени са изгнили. Няма да мине много време и всичко ще рухне.
— Можете ли да ни дадете някаква представа какво ни очаква там?
— Ще направя, каквото мога. Искате ли още по едно? — Без да чака отговор, той наля по двойна доза «Джак Даниълс» и пусна в чашите миниатюрни подобия на ледени кубчета. Отпи глътка, загледан в празния екран на телевизора. — Не бива да забравяте едно. «Дориа» може и да ви изглежда добре, въпреки всичките гадории по корпуса, но това е убиец. Неслучайно го наричат Монт Еверест на водолазите. Не е взел толкова жертви, колкото Еверест — бяха десетина, когато ги броих последния път, — но изглежда, гмурците, както и алпинистите на Еверест, са любители на повишения адреналин в кръвта.
— Всяко крушение си има своите особености — отбеляза Остин. — Какви са главните заплахи тук?
— Ами, в ръкава си крие всякакви фокуси. На първо място е дълбочината. Времето за декомпресия е два часа. Трябва ви вълнено бельо под неопрена, заради студа. Има акули, идват за попадналите в мрежите риби. Повечето сини. Приема се, че не са опасни, но когато декомпенсираш, виснал на котвеното въже, някоя късогледа хищница може и да те сбърка с тлъсто парче.
— Когато се учех на тоя занаят, баща ми все повтаряше, че под водата, човек престава да стои най-отгоре в хранителната йерархия — отбеляза Остин.
Макгънти изсумтя в съгласие.
— Всичко това не би представлявало кой знае каква пречка, ако не бяха другите проблеми. Има едно гадно, постоянно течение. По цялата дълбочина и дори през кораба. Понякога имаш усещането, че ще те откъсне от въжето.
— Усетих как се мъчи да отклони подводницата от курса — каза Завала.
— Обърнахте ли внимание на видимостта?
— Днес се виждаше доста добре. Намерихме останките без светлини — отвърна Остин.
— Имали сте късмет. Грееше слънце, водата беше сравнително неподвижна. При мъгла или облачност може да се ударите в корпуса, преди да сте го забелязали. Но това е нищо в сравнение с вътрешността. Тъмно е като в подземното царство. Тиня навсякъде. Само да я докоснеш и наоколо се вдига мътилка, през която лъчът на прожектора не може да мине. Много лесно можеш да се объркаш и загубиш. Най-голямата опасност е да не се заплетеш някъде. Пълно е с най-различни кабели и жици. Разбира се, ако стигнеш до тях през всичките тия мрежи, въжета и риболовни корди, откъснати от въдиците на талпите любители на приключения, които идват на мястото на катастрофата. Те не се забелязват. Не знаеш, че е там, докато не ти се омотае около кислородния апарат. Имаш не повече от двадесет минути да се отървеш.
— Не е кой знае колко, за проучването на такъв голям кораб.
— Това е и една от най-големите опасности. Човек иска да се снабди с някое парче керамика или чиния с италианската емблема. Помисли само колко време и пари отиват, за да се спуснеш долу. Забравят. Бързо губят сили. Особено, ако трябва да се борят с течението и използват неподходяща дихателна смес. Правят грешки. Губят се. Забравят предварителния план. Снаряжението трябва да работи безупречно. При последното си спускане, носех пет бутилки, оловен колан, осветление, ножове, общо сто и петнадесет кила. Цяла вечност ти трябва, за да изследваш целия кораб. И пак можеш да объркаш посоките. Корабът лежи на една страна, палуби и разделителни стени стоят вертикално.
— Тоя «Андреа Дориа» изглежда тъкмо за нас, а Джо?
— Стига да сервират текила на бара.
Макгънти вдигна вежди. Обикновено с такава самонадеяност пред останките на «Андреа Дориа», се купуваше еднопосочен билет за чувала с тежестта, но за тия двамата не беше сигурен. Тоя големият, с неподходяща коса за гладкото му лице, и другият, с тихия глас и креватен поглед, излъчваха някаква необикновена сигурност. Тревогата изчезна от лицето на капитана и той се усмихна като стара хрътка. Изобщо не би се изненадал, ако цъфнат на бара в първа класа на «Дориа» и си поръчат по едно на бармана призрак.
— Какво ще е времето, капитане? — попита Остин.
— По тия плитчини е дяволски непостоянно. Днес спокойно, утре духа, та се къса. Тукашната мъгла е прочута. Ония от «Стокхолм» и «Дориа» могат да ти кажат колко гъста става. Сега вятърът е югоизточен, но ще се измести на запад и според мен, можем да очакваме спокойно море. Но колко дни ще остане такова, не може да се каже.