— Здравейте, мистър Остин, идвам със спасителна мисия. Научих, че ви е свършила грапата. Мога ли да направя една доставка?
— Здравейте, мистър Донатели — извика в отговор Остин. — Благодаря ви за снабдяването! Досега се налагаше да пием акумулаторна киселина.
Капитан Макгънти направи фуния с длани, макар че гръмовният му глас нямаше никаква нужда от това:
— Капитанът също ви благодари и ви кани на борда, за да завършите спасителната си мисия.
Донатели отдаде чест и се върна в кабината. Котвата на яхтата се спусна с трополене на веригата си, а двигателят спря. Донатели и братовчед му Антонио се качиха в моторницата, теглена от яхтата, прекосиха късото разстояние до спасителния кораб и се качиха на борда му.
Донатели протегна към капитана бутилка с огнената италианска напитка.
— С най-искрени чувства — каза той, след което се обърна към Остин и му посочи яхтата. — Какво ще кажете за моята синя красавица, мистър Остин?
Постоянството, с което Донатели се придържаше към учтивата форма на обръщение, беше или спомен от стария свят, или просто навик на ресторантьор, свикнал да общува с клиенти от висшата класа. Това беше приятен нюанс в масово срещаната фалшива сърдечност — «Здрасти, да си говорим на ти, аз съм Бъд», — която често дразнеше Остин. Той огледа яхтата от носа до кърмата, целия ѝ морскосин корпус и пастелна надстройка, сякаш изучаваше формите на хубава жена.
— Има красива класическа линия. А как върви?
— Като в сън. Влюбих се в нея, още като я видях първия път, зарязана на един пристан в Бристъл, Роуд Айлънд. Хиляди съм похарчил за възстановяването ѝ. Дълга е петнадесет метра, но източеният нос я прави да изглежда още по-дълга. Много сигурна лодка, идеална за разходка на внуците. — Донатели се засмя. — А и за бягство от семейството, когато усетя нужда от мир и тишина. Хитрият ми счетоводител я мина за разход на фирмата, така че от време на време трябва да хващам по някоя риба за ресторантите. — Донатели млъкна и хвърли премрежен поглед към водата, където ято чайки се полюшваха като снежинки по повърхността ѝ. — Значи тук беше.
Остин посочи към червения пластмасов мехур, който подскачаше от леките вълнички:
— Най-високата част на кораба се намира на тридесет фатома под този буй. Ние сме точно отгоре. — Нямаше нужда де се споменава името «Дория» — и двамата знаеха за кой кораб става дума.
— Кръстосал съм всичко около този остров — каза Донатели, но никога не съм идвал на това място. — Усмихна се свенливо. — Ние, сицилианците, сме суеверни хора и вярваме в духове.
— Още една причина да съм ви благодарен за помощта.
Донатели впери в Остин пронизващия поглед на хлътналите си очи.
— За нищо на света не бих пропуснал това. С какво ще започнем?
— Имаме няколко скици в кабината на капитана.
— Bene115. Хайде! Антонио! — обърна се той към братовчед си, застанал неподвижно като пожарен кран. — Дай да видим какво можем да направим за тези господа!
Капитан Макгънти разгъна едно руло дебела бяла хартия върху масата в каютата си. Тя носеше знака на Италианските пътнически линии и надпис «Plano delle sistemazioni passeggeri», или план за настаняване на пътниците. Най-отгоре се виждаше снимка на кораба, цепещ вълните в по-добрите си времена. Под него следваха схеми на деветте палуби. Донатели посочи с пръст мястото на «Панорамата», в предната част на спасителната палуба.
— Работех тук, когато ни удари «Стокхолм». Тряс! Намерих се на пода. Пръстът му се премести към палубата за разходка — Всички пътници, събрани тук, очакват спасение. Голяма бъркотия! — добави той с поклащане на глава — Мистър Карей ме намира и слизаме долу в каютата му. Тук. Откъм щирборда на горната палуба. Горката мисис Карей е затисната. Бягам като подплашен заек да намеря крик. Ето тук, долу. — Показалецът му проследи маршрута от онази нощ. — Покрай магазините във фоайето, но пътят е блокиран и аз се връщам тук при кърмата, после надолу към палуба А. — Донатели прекъсна безхитростния си разказ, припомнил си ужаса от черните недра на потъващия кораб. — Извинете ме — каза той с потрепнал глас — дори сега, след всичките тия години… — Пое си дълбоко дъх и продължи: — През онази нощ разбрах какво е чувствал Данте, когато се е спускал в подземния свят. — Изду бузи и приключи: — Така че накрая стигнах до палуба В, където се намира гаражът. Всички знаете останалото, нали?