И изведнъж се започна:
Единият водолаз се сгърчи в див, грозен танц, ръцете и краката му се мятаха като в епилептичен припадък. Сви се на две, вкопчен в маркучите си. После, пак така внезапно, овладя движенията си, остана за миг неподвижен и рязко се гмурна обратно в търбуха на «Андреа Дориа».
Цялата дивотия продължи само секунди, Остин не можа да реагира. Но когато водолазът приближи, той разбра какво е станало. «Плацентата» на човека се мяташе без полза подире му. Той дишаше от кислородната си бутилка. Какво, по дяволите, означаваше това? Връзката не можеше да бъде прерязана от нащърбения ръб на отвора — Остин бе гледал непрекъснато натам. Човекът го доближи. Видимата част от лицето му бе бяла като мрамор. Остин се прокле, че не бе настоял за пълна звукова комуникация. Мъжът махаше с ръка над главата си.
Завала, който описваше бавен кръг, попита:
— Какво става, Кърт?
— Да пукна, ако знам — отвърна Остин. Погледна към увисналия над отвора товар. — Трябва да закараме момчето в звънеца. С дишането е наред, но ще замръзне без топлата вода. Аз ще го заведа и ще огледам наоколо.
Остин предложи дебелата си металическа ръка, като галантен рицар на дамата на сърцето си. Водолазът разбра идеята и се вкопчи в лакътя му. Остин включи вертикалната дюза и двамата изплуваха от трюма. Вторият водолаз никакъв не се виждаше.
Докато Остин го търсеше с поглед, нещо се раздвижи в мрака. В светлината на въздушния звънец се появи фантастична фигура. Беше водолаз в твърд костюм, направен от блестящ метал, който напомни на Остин за бронята, специално изкована, за да побере свинското туловище на Хенри VIII.
Остин подозираше, че непознатият има някакво отношение към затрудненията на неговия водолаз. Подозренията му се засилиха, когато след секунда видя в ръката на другия един предмет. Последва експлозия от мехурчета и блесна метал. Изстреляното тяло пропусна на сантиметър дясното рамо на Остин.
Водолазът пусна ръката му и с бързи удари на плавниците се понесе към звънеца. Остин го видя да изчезва под ръба и насочи вниманието си към по-неотложни проблеми.
И други сребристи фигури се появиха, поели в негова посока. Преди да се стрелне обратно в търбуха на «Дориа», преброи петима.
←119
Полиспаст — съоръжение от барабан, зъбни колела и въже, с чиято помощ силата, необходима за вдигане на предмет, намалява многократно.
44.
Макгънти крещеше яростно в микрофона:
— Какво става, по дяволите? Някой да ми се обади или аз ще сляза долу!
— Не го препоръчвам — отвърна Остин. — Шестима в твърди костюми току-що дойдоха на чай и не са особено дружелюбни. Един вече стреля по мене.
Макгънти избухна като вулкан:
— Исусе, Марио, Йосифе и всички морски светии!
Намеси се още един глас, почти истеричен:
— Тия кучи синове прерязаха връзките на Джек! — Изчезналият водолаз се обаждаше от въздушния звънец. Остин разпозна тексаския му изговор.
— Той добре ли е?
— Да, тук е с мене. Уплашен е до смърт, но е добре.
— Стойте си кротко с Джек — посъветва ги Остин. — Макгънти, за колко време можеш да вдигнеш звънеца?
— Пръстът ми е на копчето.
— Ами, вдигай тогава.
— Вече тръгна. Да повикам ли бреговата охрана?
— Най-добра работа би свършило едно отделение тюлени от военния флот, но сега и бъкингамския караул да викнем, резултатът ще е един и същ. Всичко ще е свършило, преди да пристигне каквато и да било помощ. Налага се да се оправяме със собствени сили.
— Остин, пази се! Не съм се бил векове. Ще ми се да съм долу, та да счупя някоя и друга глава.
— И на мене ми се ще да си долу. Не искам да бъда невъзпитан, капитане, но трябва да си гледам работата. Чао.
Зад тъмния плексиглас, скрил лицето на Остин, светлите, синьо-зелени очи бяха твърди като тюркоази. Повечето смъртни на негово място щяха да се уплашат. Остин не бе лишен от това чувство. Спокойно можеше да се каже, че платинената белота на косите му бе резултат от многото страх, насъбран в течение на кариерата му. Ако бе видял шест бели акули да налитат насам, щеше да съжали, че не си е подновил застраховката за живот. Природните сили са безмозъчни и безпощадни. Въпреки зловещия си вид, металните костюми на нападателите криеха хора и Остин бе убеден, че те носят всичките си човешки слабости.