В съзнанието му се появиха картини от събитията в Мароко. Единствената разлика сега бе подводният декор. Искаха да вземат говорещия камък, а хората от НАМПД отново се пречкаха на пътя им. По-нататъшните разсъждения ставаха опасни. Мислите можеха да изиграят ролята на хлъзгави бананови обелки. Трябваха му хитрост и коварство, не интелект. Вълкът не мисли за плячката, преди да се хвърли отгоре ѝ. Остин превключи съзнанието си в режим оцеляване — инстинктите да направляват движенията. Топлина се разля по цялото му тяло и пропъди ледените тръпки, които го бяха побили при вида на нападателите. Дишането му се успокои, дори забави, пулсът се нормализира. Но той не се самозалъгваше. Вълкът си има и зъби, и нокти.
Завала бе чул разговора с Макгънти.
— Какъв е бойният план, Кърт? — попита той със сдържан, но напрегнат глас.
— Ще ги оставим да се приближат. Ние познаваме терена. Те не. Ще ни трябват някакви оръжия.
— Това е по моята част. Да видим какво може да се изрови.
Завала се плъзна към камиона и заяви:
— Ножици за желязо. А ония с какво разполагат?
— Не знам. Мислех, че с харпуни, но вече не съм сигурен.
Завала размаха резачите.
— Ако се доближим достатъчно, ще сцепя някой и друг цип.
Мозъкът на Остин работеше с пълни обороти, но бе спрян от внезапна мисъл. Вторачил се бе покрай Завала към отвора на бронирания камион, хипнотизиран от грейналия на фона на мастилената чернилка правоъгълник. Халогените, които бяха използвали при изваждането на плочата, още светеха вътре.
— Може би имам по-добра идея — каза Остин. — Мухоловката на Златния телец.
Като държеше под око отвора на трюма, той обясни плана на Завала.
— Семпло и нагло — отбеляза Завала. — Но това решава въпроса само на един. Ами останалите?
— Ще импровизираме.
Завала вдигна резачите като индиански войн, изровил томахавката на войната, за да се изправи срещу карабините на кавалерията, и се стопи в тъмнината около предната част на камиона. Остин откърти капаците на още две метални касети.
Все едно че отваряше кутии, пълни със звезди. Даже и под водата, блясъкът на диаманти, сапфири и рубини беше ослепяващ. Аранжира грижливо кутиите в редичка, така че ясно да се виждат, и ги подпря отдолу. Сложи тук-там по някой череп за по-голям ефект и също се скри в изкуствената нощ на корабния трюм. Висеше в пространството, като гледаше ту към камиона, ту към отвора в търбуха на кораба над себе си. Макар че вътре в твърдия костюм беше прохладно и сухо, той се изпоти.
В отвора се появи сияние, после през него се вмъкнаха, като порове в заешка дупка, двама гмурци. Лъчите от фенерчетата им кръстосваха тъмнината в най-различни посоки. Като наблюдаваше предпазливото им промъквате, Остин си спомни колко внимателно бяха навлезли със Завала, колко нервни бяха при първото запознаване с неизвестното, при ориентирането си в тоя преобърнат свят, където горе и долу вече не означаваха нищо определено. Разчиташе на първоначалното объркване. Както и на естествената предразположеност на погледа да се концентрира върху единственото видимо нещо при пълен мрак, бронирания камион — така не на място и не навреме тук.
Водолазите се движеха насам-натам и вероятно обсъждаха възможността да попаднат в капан. Приближиха камиона, държаха се близо един до друг, приспособяваха се към течението и приближаваха, докато лъскавите им костюми най-накрая се откроиха в четириъгълника.
Остин изруга. Бяха рамо до рамо. Докато оставаха така, планът му бе мъртъв, а може би двамата със Завала също. Но човешката природа надделя. Единият избута другия настрани. Сега бе точно в средата на отвора, леко приведен, с глава вътре в товарното помещение. Устните на Остин се извиха в свирепа усмивка. Привързаността се заплаща, приятел. Обади се на Завала:
— Тръгвам на таран.
— Рязането започва — отговори Завала.
Остин включи и двете странични дюзи на пълна мощ и се насочи към задницата на камиона. Потегли бавно и постепенно набра скорост, след като половиния тон преодоля спирачките на инерцията и водното съпротивление. Летеше право към камиона, като топка за боулинг, насочена към последната права кегла, като се молеше човекът да не мърда. Не искаше после цяла вечност Завала да му натяква в отвъдното, как в последните си житейски мигове се е правел на снаряд.
Късметът не му изневери. Водолазът продължаваше да фиксира елмазите, вероятно си правеше сметка как да ги отмъкне.