Остин се целеше в широкото метално дъно на костюма, точно под твърдата пластмасова черупка, която пазеше дихателните бутилки, като броня на костенурка. По дяволите! Отиваше твърде ниско. Издигна се леко. Право по курса.
— Хайде! — изкрещя той, макар да си даваше сметка, че е излишно да повишава тон.
Докато се носеше напред, прибра крака като момченце, скочило отвисоко трупешката в басейн. Опита да си представи, че е в невидим бобслей, но понеже бронята му пречеше, успя само да сгъне колене.
Завала действаше трескаво. Резачите бяха вече прекъснали част от стоманените нишки на въжето, придържащо предната част на камиона. Опасяваше се да не би да го пререже твърде бързо. При командата на Остин напрегна всичките сили, натрупани по време на хилядите часове, прекарани насаме с боксовия чувал, за да приближи дългите рамене на резачите. В централната част на въжето все още имаше някакъв живот, но после клюноподобните остриета се впиха като хищни зъби в плячка.
Остин се опита да протегне крака, но металните му колене се удариха в задника на мъжа, вперил влюбен поглед в съкровището. Без костюма, Остин би си изкълчил ставите, подобно на скиор при усукано падане, но твърдото съоръжение го спаси. Водолазът излетя навътре като ударен от бик на корида, а Остин се завъртя безконтролно в пространството.
Другият се замята в напразни опити да се измъкне, но апаратът му се бе закачил в един от стелажите в товарното помещение. Остин си имаше друг проблем — каква комбинация от дюзите да използва, за да престане да се върти из пространството и да се стабилизира. Чу вика на Завала:
— Бомба!
С едно отрязано въже предницата на бронирания камион увисна заплашително под ъгъл спрямо стената. Фаровете гледаха право надолу. Отдалечилият се на безопасно разстояние Завала си помисли за миг, че колата ще си остане в това положение. Но цялото тегло на машината се оказа прекалено голямо само за едно въже, то се скъса и камионът се отдели от стената. Гмурна се в тъмното, за да се присъедини към автоморгата сред огромен облак тиня, завлякъл със себе си костите на своите защитници, камъните и мятащия се водолаз.
Всичко това отне само няколко секунди. Оцелелият нападател бе видял светкавичната атака на Остин и с удивление забеляза изчезването на камиона, но се окопити бързо от шока си. Остин едва бе успял да овладее положението си в пространството и още му се виеше свят, когато яркият лъч на фенерче избухна в очите му. Включи дюзата, като си даваше сметка, че през времето, докато слезе няколко метра, ще бъде лесна мишена. Стисна зъби и се приготви за палещата болка, която със сигурност щеше да дойде. Ослепителната светлина не слизаше от лицето му, после рязко се метна встрани и той видя бясно ритащата фигура на противника си.
Завала!
Видял опасността, надвиснала над Остин, Завала бе приближил нападателя отзад и го захвана под въоръжената ръка и шията, като го извади от равновесие. Бореха се като два чудовищни робота в забавен кадър. В лявата си ръка Завала държеше резачите, но скоро му стана ясно, че мъжът няма да стои мирен достатъчно дълго, та да може да му пререже някой цип, както бе имал намерение. Нескопосната хватка започваше да се изплъзва, а и поначало си бе изморен от цялата тая сутрин.
Да импровизираме, спомни си Завала.
Пъхна резачите в отвора на страничната дюза на противника. Тя ги изтръгна от ръката му. Пропелерът вътре стана на парчета. Завала се дръпна. Мъжът включи и двете дюзи, за да избяга, но заработи само едната и той се впусна в нежелан танц. Завъртя се из тъмното към собственото си крушение.
Оръжието на нападателя, с тегло равно на теглото на изместваната вода, се рееше в пространството, докато Остин го хвана с непохватните си щипки. Оръжието бе примитивно по конструкция, но изработено от съвременни материали, един смъртоносен инструмент под водата, където огнестрелните му събратя бяха безполезни. Към него бе прикрепен подобен на люлка магазин с шест стрели вътре. Късите стрели бяха снабдени със стабилизатори в единия край и с четири остри като бръснач плоскости в другия. Те можеха да разпорят алуминиевите доспехи, както отварачка консервена кутия. Огромните механизми бяха направени така, че даже и с непохватните пръсти на костюма да може да се зареди стрела за стрелба.
Приближи се Завала.
— Какво е това? — попита все още задъхан от срещата си по борба.
— Прилича на осъвременен арбалет.
— Арбалет! Последния път бяха пищови за дуел — каза Завала с възхищение и погнуса. — Следващия път сигурно ще замеряме лошите с камъни.