— Не искам да заставам на пътя на нагона ти, Джо. Може да се окаже опасно. Ти си офицер по въоръжението. Имаш ли нещо скрито в ръкава?
— Мисля, че виждам оксиженова горелка. — Завала се издигна с няколко метра и я хвана. — Ето я. Не знам за какво ми е. Ей, плочата я няма.
Остин се издигна, докато и двамата застанаха почти под огромния отвор в борда на кораба. Мястото, където преди се полюшваше каменният блок, подкрепян от въздушните си възглавници, бе пусто. Самотата на синьо-зелената вода се нарушаваше единствено от любопитните риби.
— Задигнали са го, докато ние бяхме заети. — Остин си представи кражбата. — Трябват им поне двама, за да се оправят с това нещо. Ръцете им ще са заети. Няма да очакват преследване.
— Защо седим? — отвърна Завала. Захвърли ненужната горелка и двамата включиха вертикалните дюзи. Изскочиха от корабния търбух в открития океан. Все още се намираха дълбоко в студения и мрачен Атлантик, но Остин беше доволен, задето се бяха измъкнали от тъмната клаустрофобична хватка на «Дориа».
Въздушният звънец си бе отишъл и единственото осветление се осигуряваше от филтрирания от водните пластове ден. Гигантският корпус на «Андреа Дориа» се бе проснал в две посоки, сивкав непосредствено под тях и черен по-нататък. Остин забеляза метално проблясване в далечината, но би могло да е и от риба. Искаше му се да може да си разтърка очите. Най-многото, което успя да направи, бе да ги присвие и после да погледне отново. Нищо. Само монотонна синева.
Чакай!
Ето го пак! Сигурен беше.
— Мисля, че са те, там към носа.
Издигнаха се, застанаха хоризонтално и се понесоха към носа, подредени като изтребители в акция. Завала забеляза някакво движение и го посочи на Остин. Бутаха плочата напред, заедно с понтоните. По един водолаз от всяка страна. Напред се губеше опънато въже, вероятно теглено от трети.
— Нека ги подплашим. Да им осигурим светлинни ефекти. Аз ще снимам.
Лъчите окъпаха в светлина плочата и гмурците от двете ѝ страни.
Увеличиха скоростта си, сякаш се надяваха да избягат. Остин им пусна една стрела, като внимаваше да не засегне балоните. Стори му се, че я видя да отскача от камъка. Нападателите издухаха в тъмното. Буксирното въже се отпусна. Плочата бавно увисна неподвижна над някогашното крило от мостика на «Дориа».
— Остави ги да си вървят, Джо. Трябва да се погрижим за това тук.
Спуснаха се и започнаха да тласкат плочата назад, към отвора в борда, където Макгънти би могъл да им спусне въздушния звънец. Напредваха бавно, защото трябваше да се борят с течението, което минаваше над корпуса.
В ушите на Остин проскърца глас:
— Макгънти е, как сте?
— И двамата сме добре. Взехме камъка. Връщаме се към работната площадка. Можеш да спуснеш звънеца.
Последва пауза и тихо ръмжене.
— Това ще е проблем — обади се капитанът, изпълнен с раздразнение. — Загубихме носовите котви. От вида на въжетата личи, че са били прерязани. Повърхностното течение ни върти в кръг. Ако спусна звънеца, ще се залюлее като голямо махало. Може и да ни обърне.
— Нашите приятели май са си подсигурили безопасно бягство, Джо.
— Чух. Дали котвите не могат да се спуснат отново?
Остин и Завала бяха дяволски изморени. Костюмите им не бяха пригодени за ръкопашни схватки и сега, с всичките си принадлежности, се бяха превърнали в персонални затвори.
— Осъществимо е, но не и от нас. По-лесно ще ни е просто да извадим това нещо до повърхността. Но и то няма да е съвсем лесно. — Попита капитана дали не може да върне кораба приблизително в старото му положение и да го задържи така.
— Не съвсем в предишното, но достатъчно близо до предишното — отвърна Макгънти.
Наближаваха отвора в борда. «Морският дявол» трябваше да е точно над тях.
Макгънти бе свършил отлична работа. Въжето, използвано, за да вдигнат вратата, се люлееше на няколко метра от корпуса. Прикрепиха го към плочата, нелека задача, в отсъствие на живите пръсти на водолазите, които да се справят с подробностите, после съобщиха на капитана, че всичко е готово.
— Хайде, капитане! — викна Остин. — И ние идваме.
←120
На един часа — ориентиране при пилоти, подводничари и др. по посока на часовниковата стрелка, сочеща един часа.
45.
Докато се люшкаше като риба на въдица над водната повърхност, Остин имаше прекрасната възможност да се полюбува на непроницаемата мъгла, обгърнала «Морският дявол». Кранът се завъртя и го отпусна върху палубата, където хора от екипажа му помогнаха да се освободи от «анцуга» като пажове, засуетени около тежката броня на своя рицар.