Остин трябваше да признае, че за техните цели, самолетът бе по-подходящ, отколкото някой по-нов и по-лъскав. Вярно, че не беше точно като «Конкорд», но можеше да се движи с двеста километра в час, което си беше скорост, а от друга страна, можеше да лети и съвсем бавно, което го превръщаше в идеална въздушна наблюдателница. И не на последно място — излиташе и кацаше на съвсем къси дистанции както върху суша, така и на вода.
Завала държеше височина под триста метра. Летяха над Петен, гъсто обраслата с гори северна част на Гватемала, която се вдава в Мексико. Теренът беше отначало равен, но постепенно стана хълмист и в него се забелязваха реки и техни притоци. Някога е бил гъсто населен от маите, които използвали речните пътища като търговски. На няколко пъти забелязваха, през покрова на дърветата, сивите масиви на древни руини. В далечината на юг, личаха мъгливите очертания на Планините на маите. Остин чертаеше маршрута им по прикрепена към планшет карта, върху която се налагаше диаграма, отпечатана на прозрачна пластмаса. Той постоянно поглеждаше компаса и уреда за ориентиране по сателит.
— Приближаваме точката, в която се срещат двете челюсти — каза той и посочи картата. Погледна часовника си. — След тридесет секунди сме там. — Остин пак надникна през прозореца. Следваха криволиците на някаква река, която се сучеше като панделка от опаковка на бонбониера, за да се разшири в едно неголямо езеро. След секунди Остин посочи към блещукащата водна повърхност:
— Ето ги. Челюстите на Кукулкан.
— Трябваше да си вземем миниподводницата — каза Завала.
— Нека направим няколко кръга над езерото. Ако не ни обстрелят, ще кацнем.
Завала духна върху стъклата на старомодните авиаторски очила, тръкна ги о ръкава си и ги монтира на носа си. Вдигна палец нагоре и влезе в такъв вираж, че хоризонтът рязко се изправи. Завала прилагаше този дивашки подход към всяко попаднало в ръцете му превозно средство — било подводница, било самолет, построен, когато Хари Труман е започвал първия си президентски мандат122.
От въздуха, езерото приличаше на огромно, втренчено око. Беше овално по форма и разполагаше с островче, точно на мястото, където би се намирала зеницата му. Езерото не беше голямо — около осемстотин метра дълго и половината от това широко. Реката идваше под остър ъгъл и обикаляше езерото, докато се срещне с неговия излив в противоположния му край. Остин реши, че водният басейн се пълни от горски поточета, които са скрити от дърветата.
Бийвърът описа два кръга, но не забелязала нищо особено. След като пътят очевадно беше чист, Завала насочи машината надолу, сякаш имаше намерение да пробие дупка в езерото. В последния момент я изправи с маниера на пикиращ бомбардировач и елегантно я снижи, докато понтоните докоснаха водата. Самолетът подскочи няколко пъти като хвърлено по повърхността плоско камъче, оставяйки двойна пенеста следа и накрая спря по средата между брега и островчето. Пропелерът спря изведнъж, а Остин рязко отвори вратата. При спряна машина, тишината можеше да се среже с нож. Завала съобщи на кораба координатите им, а Остин огледа с бинокъл езерото, ниските скали и островчето, като без да бърза, се убеди, доколкото беше възможно, че са сами в околността.
— Всичко изглежда добре — каза той, като свали бинокъла. Присви очи към островчето в средата на езерото. — Нещо в тоя остров ме притеснява.
Завала се наведе над рамото му и дръпна надолу козирката на шапката за голф, за да предпази очите си от слънцето.
— На мен ми изглежда напълно в ред.
— Там е работата, я. Всичко е прекалено идеално. Ако теглиш по една линия от бряг до бряг, от север на юг и от изток на запад, ще се пресекат точно върху островчето. Също като в оптически прицел. Идеалният център.