Погледна надясно. Луната блестеше ярко върху водата. Пак наляво. Отново нищо. Да не би корабът да е в облак мъгла? Малко вероятно. Никой не би се движил така бързо в гъста мъгла. Помисли дали да не намали скоростта на «Стокхолм». Не. Капитанът щеше да чуе звъна на машинните телеграфи и да дохвърчи. Ще повика студенокръвния копелдак, след като корабите се разминат.
В 23:03 радарите и на двата кораба отчетоха разстояние от четири мили помежду им.
Никакви светлини.
Нилсон пак си помисли да извика капитана и пак се отказа. Не нареди и да се дадат предупредителни сигнали, както повеляват международните правила. Губене на време. Бяха в открито море, луната светеше и видимостта трябва да беше пет мили. «Стокхолм» продължаваше да цепи нощта с осемнадесет възела.
Външният наблюдател извика:
— Светлини ляво на борд! — Най-после.
Впоследствие специалистите щяха да си блъскат главите в недоумение как е било възможно два снабдени с радари кораба да се привлекат като магнити в открито море.
Нилсон излезе на левия борд и провери светлините на другия кораб. Две бели точки — едната високо, другата по-ниско — блестяха в мрака. Положението на светлините показваше, че корабът ще мине от лявата страна. Червената лява светлина се показа, потвърждавайки обстоятелството, че съдът се отдалечава от «Стокхолм». Корабите се разминаваха с ляв към ляв борд. Радарът определи разстоянието помежду им на две мили. Нилсон погледна часовника. Беше 23:06.
От онова, което виждаше на радарния екран, капитанът на «Андреа Дориа» заключи, че двата кораба ще се разминат на безопасно разстояние откъм десния си борд. Когато ги разделяха по-малко от три и половина мили, Каламаи разпореди четириградусово отклонение наляво, за да увеличи разстоянието между двата курса. Скоро в мъглата се появи живописно сияние и постепенно започнаха да се различават белите ходови светлини. Капитан Каламаи очакваше да види зелената светлина от щирборда на другия кораб. Всеки момент.
Една миля разстояние. Нилсон си спомни как някой бе казал, че «Стокхолм» може да направи обратен завой върху десетаче и да ти върне осем цента ресто. Време беше да се възползва от тази повратливост.
— Две деления дясно на борд! — разпореди той. Също като Каламаи, и Нилсон искаше повече пространство. Ханзен направи два пълни оборота надясно. Носът на кораба зави на двадесет градуса.
— Изправи кораба и дръж курса!
Телефонът на стената звънна. Нилсон отиде да се обади.
— Мостика. — Убеден в безопасното разминаване, той се изправи срещу стената, с гръб към филистрините. Обаждаше се външният наблюдател:
— На двадесет градуса ляво на борд се виждат светлини.
— Благодаря — отвърна Нилсон и окачи слушалката. Отиде да погледне радара, без да подозира за новия курс на «Дориа». Светещите точки бяха така близо една до друга, че не си струваше да ги разглежда. Излезе на левия борд и без да бърза, вдигна бинокъла, като го фокусира към светлините. Спокойствието го напусна веднага.
— Господи — задъха се той, едва сега видял промяната в светлините на върха на чуждата мачта. Високата и ниската светлина се бяха разменили. Червената от левия борд вече не беше пред него. Светлината бе зелена. Щирбордовата светлина. Откак бе погледнал за последен път, другият кораб сякаш бе завил рязко наляво. И сега ярките палубни светлини на огромен черен кораб изникнаха от крилата ги до момента мъгла, показвайки десния му борд пред устремилия се към него «Стокхолм». Изкрещя промяна на курса:
— Дясно на борд, колкото може!
Нилсон се извърна и сграбчи лостовете на машинния телеграф с две ръце, блъсна ги в положение «стоп машини» и после чак до най-долу, сякаш искаше да спре кораба само със силата на своята решимост. Въздухът се изпълни със звуци като в лудница.
Пълен назад.
Нилсон се извърна отново към щурвала. Ханзен стоеше там като каменен страж пред езически храм.
— По дяволите, казах дясно на борд, колкото може! — извика Нилсон с прегракнал глас.
Ханзен започна да завърта руля. Нилсон не можеше да повярва на очите си. Рулевият въртеше не надясно, което би им дало някакъв, макар и малък, шанс да избегнат сблъсъка. Той въртеше бавно и целенасочено наляво.
Носът на «Стокхолм» направи смъртоносен завой.
Нилсон чу звук от сирена за мъгла и разбра, че тя е на другия кораб.
Машинното бе потънало в хаос. Обезумелият екипаж въртеше крана, който би спрял десния двигател. Трупаше се около клапите, които можеха да обърнат посоката на въртене и да спрат левия. Целият корпус се разтресе, когато спирането започна. Твърде късно. «Стокхолм» се вряза като стрела в беззащитния кораб.