Вкопчен отчаяно в лостовете на корабния телеграф, Нилсон висеше навън върху лявото крило.
Също като него капитан Каламаи бе наблюдавал появяването на мачтовите светлини, после тяхната размяна, както и червената светлина на левия борд, блеснала като рубин върху черно кадифе. Стана му ясно, че другият кораб е направил рязък завой надясно, пресичайки пътя на «Дориа».
Без предупреждение. Без сирена за мъгла или друг сигнал.
Спирането при такава скорост бе немислимо. За това бяха нужни много мили.
Каламаи имаше на разположение няколко секунди, за да реагира. Би могъл да заповяда десен завой, право срещу заплахата, с надеждата двата кораба само да се отъркат един о друг. Може би устременият «Дориа» щеше да се изплъзне от нападателя.
Каламаи взе отчаяно решение:
— Пълен наляво! — изкрещя той.
Един от офицерите извика. Иска ли капитанът да се спрат двигателите? Каламаи поклати глава:
— Поддържайте пълен напред! — Той знаеше, че «Дориа» маневрира по-добре при голяма скорост.
Спиците на щурвала се сляха под ударите на двете ръце на рулевия, засилили колелото наляво. Двукратно изсвирване оповести завоя. Огромният кораб се бори половин миля с инерцията си, преди да започне завоя.
Капитанът разбираше, че поема голям риск, като разкрива огромната бордова площ на «Дориа». Молеше се другият кораб да се отклони, докато това все още бе възможно. И сега не можеше да повярва, че двата съда са насочени един срещу друг. Всичко приличаше на сън.
Викът на един от собствените му офицери го върна към действителността:
— Идва право отгоре ни!
Настъпващият кораб идваше точно към дясното крило, откъдето ужасеният Каламаи наблюдаваше хода на нещата. Насоченият нагоре остър нос сякаш се целеше в него самия.
Шкиперът15 на «Дориа» бе известен като корав и хладнокръвен човек. Но в този момент направи онова, което всеки здравомислещ би сторил в неговото положение — побягна, за да се спаси.
Подсиленият нос на шведския кораб разцепи металната обшивка на понеслия се «Андреа Дориа» с лекотата на байонет, като премина почти през една трета от двадесет и седем метровата ширина на лайнера, преди да спре.
С водоизместимостта си от 29 100 тона, надвишаваща повече от два пъти тази на «Стокхолм», италианският кораб го увлече със себе си, като се завъртя около ударената част под и зад дясното крило на мостика. Докато удареният «Дориа» напираше напред, смачканият нос на «Стокхолм» се измъкна, като разкъса седем от десетте пасажерски палуби на италианския кораб тъй лесно, както клюнът на хищна птица разкъсва плътта на своята жертва. После остърга цялата дължина на черния корпус под ярък дъжд искри.
Клиновидната пробойна, зинала в борда на «Дориа», бе широка дванадесет метра в горната си част и два в скрития под водата долен край.
Тонове морска вода нахлуха през огромната рана и запълниха празните извънбордови резервоари за гориво, разрязани по време на сблъсъка. Корабът се наклони надясно под натиска на петстотинте тона солена вода, запълнила генераторното помещение. Маслена река се изля през един тръбопровод и люковете, и започна да се надига през решетестия под на машинното отделение. Членовете на екипажа издраскаха по подгизналите от масло площадки като циркови клоуни, изпълняващи каскади.
Нахлу още вода, завихри се сред останалите здрави празни резервоари за гориво по левия борд и ги отнесе като сапунени мехури.
Минути след удара, «Дориа» се наклони опасно настрани.
Нилсон очакваше да бъде хвърлен на земята от удара. Той обаче се оказа изненадващо мек, но и достатъчно силен, за да го измъкне от състоянието на парализа. Хвърли се от рулевата кабина към щурманската и посегна към аварийния бутон, който затваря водонепроницаемите прегради.
— Какво, за бога, стана? — прогърмя капитанът от мостика.
Нилсон опита да отвори уста за отговор. Думите застинаха в гърлото му. Не можеше да опише случилото се. Ханзен, отказал да се подчини на заповедта му за десен завой. Завъртането на руля наляво. Ханзен, надвесен към руля, впил ръце в спиците му, сякаш замръзнал. В очите му нямаше уплаха, нямаше ужас. Само стъклена, синкава студенина. Отначало Нилсон бе помислил, че това е игра на светлината, изливана откъм кутията на жирокомпаса връз грозния белег.
Но нямаше грешка. Докато корабите отиваха към неминуема гибел, онзи се усмихваше.
За Нилсон нямаше съмнение. Ханзен умишлено се вряза в другия кораб, прицелвайки «Стокхолм» като торпедо. Нямаше съмнение също така, че никой, капитанът или друг на този кораб, не би повярвал изобщо, че нещо подобно е възможно.