Докато бийчкрафтът се издигаше, Траут мислено благодари на транспортните специалисти в НАМПД, които бяха постигнали невероятното, за да комбинират намирането на самолетен билет, почти в последния миг, с чартирането без престой. Малкият самолет отиваше в Кампече, за да вземе група тексаски петролни специалисти, които щяха да се съберат със съпруги ѝ приятелки в Канкун.
Полетът щеше да отнеме около час, съобщи пилотът, приказлив мексиканец на около тридесет години, който имаше добри познания по английски и още по-добри по въпроса в кои канкунски барове има най-много самотни туристки. В ушите на Траут, гласът му скоро се сля неразличимо с шума от двигателите. Тревогите за Гемей не му позволиха да заспи през нощта, прекарана в Тъксън. Сега затвори очи, за да бъде събуден от пилота, който искаше да му покаже Чичен Итца. Траут погледна надолу, към голямата четиристранна пирамида и двореца.
— По средата на пътя до Сиудад дел Кармен — каза пилотът. Траут кимна. Хипнотизиран от монотонната зеленина, проснала се до хоризонта, той отново затвори очи и отново бе събуден от пилота, който каза:
— Ето го вашият кораб.
Елегантният син корпус на «Нерей», легнал на котва в пристанището, между танкери и рибарски кораби, беше приятна гледка. Не му се вярваше, че само преди няколко дни е напуснал него и жена си. Щеше му се да бе успял да я вземе със себе си във Вашингтон. Но беше невъзможно, призна си той. Тя така много искаше да се види с доктор Чи.
Преди да напусне Вашингтон, Траут се свърза с Мексиканския антропологически музей и разговаря със секретарката на доктор Чи. Тя провери календара на професора и потвърди срещата му с Гемей. Професорът прекарвал повече от времето си «навън из полето» и се обаждал контролно, когато му паднел телефон под ръка. Нямал обаче твърдо установен план. Ако изобщо можело да бъде намерен някъде, то било в лабораторията му.
Докато пилотът очакваше разрешение за приземяване, Траут го помоли да предупреди по радиото за пристигането му отговарящите за следващия етап от неговото пътуване. Нямаше намерение да кисне нито минута в чакалнята на летището. Щом бийчкрафтът спря, Траут излетя от него с единствената си чанта в ръка, като изстреля през рамо с нюингландски акцент adios и gracias76.
В чакалнята стоеше як мъж в полицейска униформа и слънчеви очила, с огледални стъкла.
— Доктор Траут — каза той с многозъба усмивка, — аз съм сержант Моралес от Мексиканската федерална полиция. Казаха ми да бъда ваш водач.
Траут се бе свързал с Агенцията за борба с наркотиците. Те бяха задължени на НАМПД за някои услуги в миналото, така че с радост се отзоваха, когато Траут поиска контакт с мексиканската полиция.
— Радвам се да ви видя — каза Траут с поглед върху часовника си — аз съм готов, ако и вие сте.
— Става късно — отвърна полицаят. — Не бихте ли искали да тръгнем утре.
Траут отговори спокойно, но решителността в сериозния му поглед не можеше да остане незабелязана.
— При цялото ми уважение, сержант, аз положих големи усилия да дойда тук, колкото се може по-бързо, така че бих желал да започна издирването на съпругата си веднага след пристигането.
— Естествено, сеньор Траут — с разбиращо кимване каза полицаят. — Уверявам Ви, че в случая не става дума за manana77. Просто здрав разум. И аз искам да намерим жена ви. Само че след малко ще се стъмни.
— Колко време има дотогава?
— Един, може би два часа.
— Това е доста време — отбеляза Траут. — Много нещо може да се свърши за два часа.
Моралес разбра, че е безсмислено да задържа високия американец.
— Bueno78, доктор Траут, хеликоптерът чака ей там.
Беше «Бел 206 джет рейнджър». Загряваше двигателите си, докато Траут се разположи в тройната седалка за пътници, а Моралес седна до пилота. След секунди, турбината се включи и машината се отдели от асфалта. За две минути се издигнаха на повече от деветстотин метра. Прелетяха залива и поеха над една железопътна линия навътре в сушата.
Моралес даваше наставления на пилота, като често поглеждаше в сгънатата си карта. Оставиха железницата и полетяха над тесен път, горе-долу ориентиран изток — запад. Хеликоптерът поддържаше височината си и с постоянна скорост от 125 мили в час, навлезе доста в сушата. Тук-там гъстата гора отстъпваше пред някое село или град. Настланите пътища бяха малко. Прелетяваха и над някоя майска руина. Но в по-голямата си част, ландшафтът представляваше нескончаема равнина.
Машината пое малко по-южен курс. Моралес беше опитен водач с остър поглед, който не пропускаше земните ориентири и бързо ги съобщаваше на пилота. Траут с безпокойство наблюдаваше спускането на слънцето.