Стигнаха на петия етаж, където двама лаборанти от Центъра пускаха проби в мобилната изолационна лаборатория „Викърс“.
— Съжалявам за статията в „Таймс“ — каза Мариса, когато можеше да говори с Дубчек насаме. — Репортерът ме издебна още при пристигането ми в клиниката.
— Няма значение — отвърна той. — Само не допускай да се повтори. — Той се усмихна и й смигна.
Мариса нямаше представа как да разбира намигването, нито пък какво означаваше усмивката му.
— Защо не ми телефонира, когато пристигна? — попита го тя.
— Знаех, че ще си изтощена. Пък и наистина нямаше нужда. Прекарахме по-голямата част от нощта да монтираме лабораторията, да аутопсираме маймуната и да се ориентираме. Засилихме изолацията като инсталирахме вентилатори. При всички положения, обаче, заслужаваш поздравления. Мисля, че си се справила отлично. В момента съм затънал в административни подробности — продължи той, — но наистина искам да разбера какво си научила. Резервирах ти стая в хотела, където всички сме отседнали. Сигурен съм, че ще е по-добра, отколкото онази в мотел „Тропик“.
— Няма му нищо на мотела — каза Мариса и усети леко безпокойство, сякаш интуицията й се опитваше да й каже нещо.
Тя се върна в малката стаичка зад сестринския пункт и се захвана със собствената си документация. Първо се обади на организаторите на двете медицински конференции, на които д-р Рихтер беше присъствал. Обясни им, че иска да знае дали някой друг от присъстващите се е разболял от нещо вирусно. После, събирайки цялата си решителност, позвъни в дома на д-р Рихтер, за да попита съпругата му дали е открила тефтера с разписанието му, както бе обещала. Съседката, която вдигна слушалката, бе възмутена от молбата й, но след като поговори с вдовицата, омекна и й предаде да се отбие след половин час.
Мариса се озова пред красива, потънала в зеленина къща, и притеснено позвъни на вратата. Посрещна я същата съседка и раздразнено й посочи дневната. Ана Рихтер се появи няколко минути по-късно. Изглеждаше състарена с десет години за една нощ. Лицето й беше бледо, а косата — толкова грижливо оформена предишната нощ — сега висеше на отпуснати кичури.
Съседката й помогна да седне и Мариса се изуми, когато я видя неспокойно да сгъва и да разгъва някакви разчертани хартии, които изглежда съдържаха искания списък с графика на съпруга й през последните седмици. Разбирайки напрежението, под което сигурно се намираше жената, Мариса не знаеше какво да каже, но Ана просто й подаде листите с думите:
— И без това не можах да спя миналата нощ, надявам се това да помогне на някои други нещастни семейства. — Очите й се напълниха със сълзи. — Той беше такъв добър човек… добър баща… Горките ми деца.
Макар да знаеше за връзката му с Хелън Таунсенд, Мариса реши, че д-р Рихтер може пък наистина да е бил добър съпруг. Скръбта на Ана изглеждаше неподправена и Мариса побърза да си тръгне.
Бележките, които прочете, преди да запали двигателя на колата, изглеждаха изненадващо подробни. Съпоставянето на казаното от госпожа Кавана и графика на доктора щеше да й даде цялостна картина за последните няколко седмици от работата и живота му.
Вече в болницата, тя разгледа ден по ден работата на д-р Рихтер. Откри интересен факт — той бе споделил с рецепционистката си, че един болен от СПИН, Метерко, страда от недиагностицирано заболяване на ретината. Тя си помисли, че трябва да погледне по-подробно.
Следобед телефонът в кабинката й иззвъня. В първия момент се стъписа, когато чу гласа на Тад Шокли. Връзката беше толкова добра, че в първия момент си помисли, че той е тук, в Ел Ей.
— Не — отвърна Тад на въпроса й. — Още съм в Атланта. Но трябва да говоря с д-р Дубчек. Болничният оператор реши, че може да знаеш къде е той.
— Щом не е тук в кабинета си, значи се е прибрал в хотелската си стая. Будували са цялата предишна нощ.
— Ще опитам да го намеря там, но в случай че не успея, би ли му предала едно съобщение?
— Разбира се — отвърна тя.
— Новините не са добри.
Като изправи гръб, Мариса притисна слушалката към ухото си.
— Лично ли е?
— Не — каза Тад и се изсмя късо. — Става въпрос за вируса, с който се занимавате. Пробите, които ти ни изпрати, бяха страхотни, особено тези от д-р Рихтер. Кръвта му беше препълнена с вируси — повече от милиард на милиметър. Трябваше само да ги фиксирам и да погледна през електронния микроскоп.