— Можеш ли да кажеш какво е? — попита Мариса.
— Абсолютно — отвърна въодушевено Тад. — Има само два вируса, които изглеждат по този начин и той излезе положителен за недиректни флуоресцентни антитела за Ебола. Д-р Рихтер има Ебола.
— Имаше — поправи го Мариса, охлаждайки ентусиазма му.
— Почина ли вече?
— Предишната нощ.
— Нищо чудно. Болестта има смъртен изход в повече от деветдесет процента.
— Господи! — възкликна Мариса. — Най-смъртоносният известен вирус…
— Някои хора биха окичили с тази чест беса — каза Тад. — Но аз лично смятам, че еболата е по-страшна. Един от проблемите е, че за това заболяване не знаем почти нищо, защото малцина са се разболявали. Освен няколко случая в Африка, другаде не съществува. Може би трябва да се откажеш от работата си в момента и да разбереш как това чудовище се е пръкнало в Лос Анджелис.
— Може би не е — каза Мариса. — Д-р Рихтер е бил ухапан точно преди да се разболее от маймуна, която е пристигнала от Африка. Д-р Врийланд е напълно сигурен, че маймуната е източникът.
— Възможно е да е прав — съгласи се Тад. — Тъкмо маймуни са предизвикали избухването на хеморагичната треска през 67-а година. Вирусът е бил наречен Марбург на името на немския град, в който това се е случило. Вирусът прилича много на този на Ебола.
— Скоро ще знаем — каза Мариса. — Сега ти си на ред. Чернодробните проби и пробите от далака вече пътуват към теб. Ще съм ти много благодарна, ако ги погледнеш веднага и ми се обадиш.
— С най-голямо удоволствие. Междувременно ще започна работа над вируса, за да видя за колко време ще мога да отгледам култура. Искам да разбера какъв щам е. Кажи на Дубчек и на останалите, че си имат работа с Ебола. Нека да внимават. Ще ти звънна скоро. Пази се.
Мариса излезе от кабинката си и отиде в кабинета, предназначен за екипа от Националния Епидемиологичен Център. Вътре нямаше никого. Надникна в съседната стая и попита лаборантите къде са изчезнали всички. Някои от лекарите бяха слезли долу в патологията, тъй като още двама пациенти бяха починали; други бяха в спешното заради новопристигнали болни. Д-р Дубчек се беше прибрал в хотела. Мариса предупреди лаборантите, че става дума за вируса Ебола и им каза да предадат лошата новина на останалите. След това се върна към своята документация.
„Бевърли Хилтън“ бе точно това, което Дубчек беше описал. Бе далеч по-хубаво място, отколкото занемарения мотел „Тропик“, освен това се намираше по-близо до клиника „Рихтер“. Но усилието продължаваше да й се струва ненужно, когато тръгна след портиера по коридора на осмия етаж към стаята си. Мъжът запали всички лампи, докато тя чакаше на прага. Даде му един долар и той си тръгна. Тъй като не бе разопаковала багажа си в мотела, преместването не беше трудно. Макар че не би го направила, ако Дубчек не настояваше. Беше й звъннал този следобед, няколко часа след разговора й с Тад. Не изглеждаше особено изненадан, сякаш почти бе очаквал, че вирусът ще се окаже Ебола. Тогава й даде адреса на хотела и й каза само да вземе ключа за стая 805, тъй като вече е регистрирана. Каза й също, че ще вечерят в седем и половина, ако тя няма нищо против, затова да мине през стаята му, която се намираше само през няколко врати от нейната. Тъкмо щяха да разгледат бележките й, докато се хранеха.
Когато погледна леглото, Мариса усети неистово желание да се хвърли в него и да заспи, но часовникът показваше, че седем минава. Тя извади козметиката от багажа си и отиде в банята. Взе си бързо душ, среса се и си сложи лек грим. Можеше да се каже, че е готова. Извади от куфарчето си листовете с информация за графика на д-р Рихтер и като ги притисна към себе си, отиде до вратата на д-р Дубчек и почука.
Той се появи в почти същия миг на прага и, усмихвайки се, й направи знак да влиза, като побърза да се върне на телефона; явно говореше с Тад. Мариса седна и се опита да следи разговора. Изглежда пробите от маймуната бяха пристигнали в Атланта.
— Искаш да кажеш, че електронната микроскопия не показва наличие на вирус? — вдигна вежди Дубчек.
Последва дълга тишина, докато Тад му даваше подробностите от различните видове изследвания. Мариса хвърли поглед към часовника си — в момента в Атланта беше почти единадесет часа и Тад очевидно бе останал след работно време. Очите й се преместиха върху Дубчек и тя осъзна, че този човек по някакъв начин я кара да чувства безпокойство. Спомни си колко разстроена беше от появата му на партито на Ралф и сега, когато откри, че е неудържимо привлечена от него, още повече се обърка. От време на време той я поглеждаше и тя не можеше да откъсне погледа си от внезапния блясък в тъмните му очи. Беше свалил сакото и вратовръзката си и в отвора на разкопчаната му риза се виждаше матовата му кожа.