Тя се съгласи с готовност.
Не съм сигурен, че постъпваме правилно — промърмори Тад, когато потеглиха към Центъра.
— Успокой се. Назначена съм в „Специални патогени“, за бога! — Тя умишлено се престори на леко раздразнена.
— Виж, можем да ти извадим разрешително утре.
Мариса го изгледа:
— Да не би да си се отказал? — Истина беше, че Дубчек щеше да се върне от Вашингтон утре и че можеше да се направи формално искане. Но тя имаше съмнения какъв ще бъде отговорът му. Беше усетила, че през последните няколко седмици той е станал неестествено хладен, макар причината да бе собствената й глупост. Защо не можеше да се извини или просто да му каже, че иска да се срещнат някоя вечер, тя самата не можеше да си обясни. Но с всеки изминал ден хладината помежду им, особено от негова страна, се увеличаваше.
Те се регистрираха пред бдителния поглед на охранителя и послушно показаха служебните си карти. Под графата „Предназначение“, Мариса написа „офис“. Двамата с Тад изчакаха асансьора и се качиха на третия етаж. След като минаха по дължината на цялата сграда, минаха през една външна врата към заградена с телена ограда пътека, която свързваше главната сграда с лабораториите по вирусология. Всички сгради в Центъра бяха свързани с подобни пътеки.
— Сигурността в лабораториите е затегната — каза Тад, когато отвори вратата към сградата с лабораториите. — Тук се съхраняват всички патогенни вируси, познати до момента.
— Всички? — повтори тя с явно страхопочитание.
— Точно така.
— А Ебола?
— Имаме Ебола вируси от всяко едно предишно избухване на епидемия — Марбург, едра шарка, която вече не съществува, полиомиелит, жълта треска, денга, СПИН. Сама виждаш — всичко!
— Господи! — възкликна Мариса. — Истински ужас.
— Предполагам, че може да се каже по този начин.
— Как ги съхранявате?
— Замразени в течен азот.
— Заразни ли са?
— Трябва само да се размразят.
Двамата минаха по един обикновен коридор покрай безброй малки, тъмни офиси. Мариса и преди беше идвала в тази част на сградата, при посещенията си при Дубчек.
Тад спря пред огромен хладилник, от онези, които можеха да се видят в месарските магазини.
— Може да ти се види интересно — каза той, когато отвори тежката врата. От вътрешната страна имаше лампа.
Мариса плахо пристъпи напред в студения, влажен въздух. Тад я следваше. Тя усети тръпка на страх, когато вратата се затвори и се заключи с изщракване.
Във вътрешността на хладилника бяха подредени рафтове, запълнени със стотици малки шишенца.
— Какво е това? — попита тя.
— Замразени серуми — каза Тад и взе едно шишенце, върху което имаше етикет с номер и дата. — Проби от пациенти от цял свят с всички познати вирусни заболявания и други — все още непознати. Съхраняват се за имунологични изследвания и вероятно не са заразни.
Мариса се почувства по-добре, когато се върнаха в коридора.
На петдесетина стъпки по-нататък коридорът завиваше надясно и когато минаха зад ъгъла, пред тях се изправи тежка стоманена врата. Точно над бравата имаше табло с бутони, подобни на тези на алармената й система. Под тях се виждаше жлеб като отвор за кредитна карта на банкомат. Тад й показа една карта, която висеше на кожена каишка около врата му, след което я пъхна в жлеба.
— Компютърът отбелязва влизането — каза той. После набра кода върху таблото: 43-23-39. — Добри предпазни мерки — саркастично подхвърли той.
— Благодаря ти. — Мариса се засмя и Тад се присъедини към смеха й. Тъй като сградата на вирусологията беше пуста, той явно се беше поуспокоил.
След известно чакане се чу механично изщракване и резето се освободи. Тад отвори вратата. Мариса имаше чувството, че влиза в друг свят. Вместо сивия, задръстен коридор във външната част на сградата, тя се оказа заобиколена от наскоро изграден комплекс от цветово кодирани тръби, измервателни уреди и други футуристични апарати. Осветлението беше мъждиво, докато Тад не отвори вратата на един шкаф и не се разкриха верига електрически ключове. Той ги натисна. Първо светна лампата в помещението, в което се намираха. Беше високо почти два етажа и пълно с екипировка от всякакъв вид. Носеше се лек мирис на фенолов дезинфектант, миризма, която напомни на Мариса залата за аутопсии в медицинското училище.