Мариса установи, че описанието на първата заирска епидемия е доста интересно. Предаването на болестта беше свързано със здравно заведение в Ямбуку, наречено Мисионерска болница. Запита се какво общо можеше да има между Мисията в Ямбуку и клиника „Рихтер“, или между Ямбуку и Лос Анджелис. Не можеше да е много.
Тя седеше на една от задните маси в библиотеката и четеше учебника по вирусология на Фийлдс. Беше прочела за тъканните култури, за да си помогне в по-нататъшната практическа работа в главната лаборатория.
Погледна часовника си. Беше малко след два. В три и петнайсет имаше среща с д-р Дубчек. Предишния ден беше подала официална молба при секретарката му за разрешително да използва лабораторията с ограничен достъп за целите на експерименталната работа, която искаше да извърши върху предаването на Ебола вируса. Не беше голяма оптимистка за отговора на Дубчек. Той правеше всичко да не я забелязва след връщането й от Лос Анджелис.
Върху страницата, която четеше, падна сянка и Мариса механично погледна нагоре.
— А! Ти още си жива! — произнесе познат глас.
— Ралф — прошепна Мариса, шокирана от неочакваното му присъствие в библиотеката на Центъра и силния му глас. Няколко глави се обърнаха към тях.
— Носеха се слухове, че тя била жива, но трябваше да се уверя със собствените си очи — продължи Ралф, забравил за погледа на госпожа Кембъл.
Мариса му направи знак да говори по-тихо, после го хвана за ръката и го поведе към коридора, където можеха да говорят. Усети прилив на обич, когато срещна сърдечната му усмивка.
— Радвам се да те видя — каза тя и го прегърна. Бодна я чувство на вина, че не му се е обадила след връщането си в Атланта. За времето, през което беше в Ел Ей, бяха говорили по телефона само веднъж.
— Сякаш четеш мислите ми — каза Ралф. — Защо не ми позвъни? Дубчек ми каза, че си се върнала преди четири дена.
— Тази вечер смятах да ти звънна — отвърна тя неуверено, изненадана, че е получил информация за нея от Дубчек.
Слязоха до кафенето. В този следобеден час помещението беше почти празно и седнаха до прозореца, който гледаше към двора. Ралф спомена, че отивал в офиса си, но искал да я хване преди края на работното време.
— Какво ще кажеш за една вечеря? — попита той, като се наведе напред и сложи ръка върху нейната. — Нямам търпение да чуя подробности за триумфа ти в Ел Ей.
— Не съм сигурна, че смъртта на двайсет и един души може да се нарече триумф. А най-лошото е, че от епидемиологична гледна точка се провалихме. Не можахме да разберем откъде се е появил вирусът. Все трябва да има някакъв източник. Представи си само реакцията на медиите, ако Центъра не е могъл да проследи бактерията на Легионерската болест до климатичната система.
— Мисля, че си прекалено сурова към себе си — каза Ралф.
— Но ние нямаме представа дали и кога Ебола би могла да се появи отново — каза Мариса. — А за съжаление, имам чувството, че това ще се случи.
— Не биха могли да разберат дали Ебола изобщо е дошла от Африка — опита се да оправи настроението й Ралф.
Тя бе впечатлена, че той го знае.
— Телевизията — обясни той. — Ако гледа вечерните новини, човек направо получава медицинско образование. — Стисна ръката й. — Причината да смяташ прекараното в Ел Ей време за успешно е, че успя да овладееш ситуацията и да спреш епидемията до приемливи размери.
Мариса се усмихна. Осъзнаваше, че Ралф се опитва да я успокои и оценяваше усилията му.
— Благодаря. Прав си. Епидемията можеше да бъде много по-страшна и за известно време си помислихме, че ще е точно така. Слава богу, че карантината помогна. Но дори клиника „Рихтер“ стана жертва. Сега й се носи лоша слава заради Ебола вируса, както на времето басейните в Сан Франциско се прочуха заради СПИН.
Мариса погледна часовника над масата. Минаваше три.
— Имам среща след няколко минути — извини се тя. — Добре направи, че се отби, а идеята за вечеря звучи страхотно.