Тя се опита да опише бъркотията в Сейнт Луис. Пациентите и персоналът бяха побеснели заради наложената карантина, а д-р Табосо тъжно й бе съобщил, че след вдигането на карантината лично той ще напусне.
— Знаеш ли, аз самата все още се тревожа, че мога да се разболея — призна Мариса със стеснителна усмивка. — Всеки път, когато ме заболи главата, си мисля: „Ето това е!“. И мисълта, че продължаваме да нямаме представа откъде се е появил вирусът, предположението на Дубчек, че източникът е по някакъв начин свързан с медицинския персонал… съвсем не ме карат да се чувствам по-спокойна.
— Вярваш ли в това? — попита Ралф.
Тя се разсмя.
— Предполагам. И ако е истина, значи ти също си изложен на риск. В два от случаите лекарите са офталмолози.
— Не го казвай — засмя се Ралф. — Суеверен съм.
Тя се облегна назад в стола си, когато келнерът поднесе кафе за втори път. Беше с чудесен вкус, но тя предположи, че по-късно ще съжалява, когато се опитва да заспи.
След като останаха насаме, тя продължи:
— Ако Дубчек е прав, значи по някакъв начин двамата очни лекари са влезли в контакт с мистериозен източник. Размишлявам над това от седмици, без да мога да си го обясня. Д-р Рихтер е имал контакти с маймуни; всъщност бил е ухапан, седмица преди да се разболее, а маймуните се свързват с разпространяването на вируса Марбург. Д-р Забриски обаче няма изобщо никакви контакти с животни.
— Мисля, че ми спомена, че д-р Рихтер е бил в Африка — каза Ралф. — Може би това е съдбоносният факт? В крайна сметка този вирус е тръгнал от Африка.
— Истина е — съгласи се Мариса. — Но нещата не съвпадат във времето. Инкубационният му период би трябвало да е шест седмици, а при всички останали са средно два до пет дена. Освен това възниква проблемът с връзката между двете епидемии. Д-р Забриски не е ходил в Африка, а единствената допирна точка е, че двамата лекари са посетили една и съща медицинска конференция в Сан Диего. И отново, шест седмици преди д-р Забриски да се разболее. Това е лудост. — Мариса махна с ръка, сякаш се предава.
— Радвай се поне, че овладя разрастването на епидемиите. Знаеш, че нещата са били по-зле при появата на вируса в Африка.
— Така е — съгласи се тя. — При епидемията в Заир през 1976-а, при който „пусковият случай“ е бил един американски студент, е имало триста и единадесет заболели и двеста и осемдесет летални изхода.
— Виждаш ли — каза Ралф, усетил, че до известна степен статистиката е оправила настроението й. — Какво ще кажеш да се отбием вкъщи за по едно питие след вечерята?
Мариса го погледна, изумена от това колко уютно се чувства в негово присъствие. Изненадващото беше, че отношенията им се бяха развили по телефона.
— Питие след вечеря… звучи добре — произнесе тя с усмивка.
На излизане от ресторанта го хвана под ръка. Когато стигнаха до колата му, той й отвори да влезе, а тя си помисли, че лесно може да свикне с такова отношение.
Начинът, по който докосваше уредите на таблото и волана показваше, че се гордее с колата си. Мариса оцени лукса, когато се отпусна на кожената седалка отзад, но колите не я впечатляваха особено. Не разбираше също така защо хората купуват дизелови машини, след като тракат толкова при запалване.
— Икономични са — каза Ралф.
Мариса огледа интериора. Учуди се, че някой е в състояние да се самозаблуждава, че един скъп мерцедес може да е икономичен.
Не говориха дълго и тя се запита дали отиването в дома на Ралф през нощта е добра идея. Но му вярваше и й се искаше отношенията им да се развият по-нататък. Обърна се да го погледне. Имаше силен профил с леко изгърбен нос като баща й.
След като седнаха на дивана в салона за гости с по една тумбеста чаша бренди в ръка, Мариса спомена нещо, което се бе страхувала да подчертае пред Дубчек заради високомерното му поведение напоследък.
— Има нещо, което при двата първоначални случа ми се струва любопитно. И двамата мъже са били нападнати само няколко дена преди да се разболеят. — Тя зачака за отговор.
— Много подозрително — смигна й Ралф. — Да не подозираш, че крадци обират хора и разпространяват болестта?
Мариса се засмя.
— Знам, че звучи глупаво. Затова не съм го казала пред никого.
— Но все трябва да си мислиш нещо — изгледа я Ралф. — Старата медицинска практика, която те учи да питаш за всичко, включително как е изкарвал прехраната си прапрадядо ти по майчина линия едно време.