Тад подсвирна.
— Господи, Мариса, ами че те имат всичко!
— И казваш, че шефът се интересувал от вирусната хеморагична треска?
— Той беше един от хората, който отиде заедно с Дубчек при първото избухване на вируса Ебола в Заир.
Мариса отпи от кафето, докато разсъждаваше над интересното съвпадение. В съзнанието й бе започнала да се оформя една идея, една толкова отблъскваща идея, че беше сигурна, че няма дори да обмисли приемлива хипотеза.
— Един момент, мадам — произнесе униформеният караул със силен южняшки акцент.
Мариса бе спряла пред главния портал на Форт Детрик. Въпреки опитите й няколко дни да се самоубеждава, че армията няма нищо общо с разпространението на вируса, накрая все пак реши да използва почивния си ден да направи собствено разследване. Нападенията над двамата лекари продължаваха да я измъчват.
Полетът до Мериленд бе само час и половина, а после още малко шофиране с взетата под наем кола. Мариса бе използвала опита си с Ебола на терен като оправдание да разговаря с някой друг, запознат с редкия вирус и полковник Улбърт бе отговорил на молбата й с ентусиазъм.
Караулът се върна до колата й.
— Очакват ви в сграда номер осемнайсет. — Той й подаде пропуск, който тя трябваше да сложи на ревера на блейзъра си, след което я стресна с отривисто отдаване на чест. Пред нея черно-белият портал се вдигна и тя се насочи към базата.
Сграда №18 беше бетонна структура без прозорци с плосък покрив. Един мъж на средна възраст, облечен в цивилни дрехи, й махна с ръка, когато тя излезе от колата. Това беше полковник Кенет Улбърт.
Според Мариса той приличаше по-скоро като университетски професор, отколкото на военен. Държеше се дружелюбно, дори весело и не се притесняваше ни най-малко от посещението й. Каза й веднага, че тя е най-красивият и най-миниатюрен служител от Центъра за контрол над болестите, които е срещал. Мариса прие комплимента с чувство на угризение.
Сградата приличаше на бункер. Влизането се осъществяваше през серия плъзгащи се стоманени врати, активирани с дистанционно. Малки телевизионни камери бяха монтирани над всяка врата. Самата лаборатория, обаче, изглеждаше като всяко друго модерно болнично отделение, снабдено с вездесъщия автомат за кафе. Единствената разлика бяха липсващите прозорци.
След кратка обиколка, по време на която лабораторията с максимално ограничен достъп не бе спомената, полковник Улбърт заведе Мариса в закусвалнята, която не бе нищо друго, освен редица автомати за продажба на готови закуски. Тя си взе една поничка и пепси, след което двамата седнаха на малка маса.
Без всякакво предисловие полковник Улбърт обясни, че бил започнал като служител в Националния Епидемиологичен Център в края на петдесетте години и с течение на времето интересът му към микробиологията и вирусологията нараствал. През седемдесетте се върнал отново на студентската скамейка на държавни разноски, за да направи докторат.
— Беше безкрайно по-интересно, отколкото да гледаш зачервени гърла и възпалени уши — каза полковникът.
— Не ми казвайте, че сте бил педиатър! — възкликна Мариса.
Те се разсмяха, когато стана ясно, че и двамата са практикували в Бостънската детска болница. Полковник Улбърт започна да обяснява как е стигнал дотук. Каза й, че имало дълга история между Детрик и Центъра, и че армията излязла с оферта, на която той не могъл да откаже. Каза също, че лабораторията и техниката били великолепни, и най-хубавото — че не трябва да се моли за финансиране.
— Не ви ли притеснява крайната цел? — попита Мариса.
— Не — отвърна полковникът. — Трябва да разберете, че три четвърти от работата тук е свързана с отбраната на САЩ срещу биологична атака, така че по-голямата част от усилията ми са насочени към неутрализиране на вируси като Ебола.
Мариса кимна. Не се беше замисляла над това.
— Освен това — продължи полковник Улбърт, — разполагам с пълна свобода на действие. Мога да работя върху каквото искам.
— И какво е то в момента? — попита тя невинно.
Настъпи пауза. Сините очи на полковника заблестяха.
— Предполагам, че няма да наруша военната тайна като ви кажа, тъй като съм публикувал серия статии върху получените резултати. През последните три години научен интерес за мен представляваше грипният вирус.
— А не Ебола? — вдигна вежди Мариса.
Полковник Улбърт поклати глава.