— Но първият ни приоритет трябва да е да изолираме пациентите.
— Всички са добре изолирани — увери я лекарят. — Д-р Уивър се погрижи за това. — Той я побутна с тежката си ръка към вратата. — Разбира се, ще изпълним всички ваши следващи предложения, но точно сега бих искал да говорите с персонала, преди да е избухнал метеж.
— Надявам се да не е чак толкова лошо — каза Мариса. Едно беше хоспитализираните пациенти да са разтревожени, а съвсем друго — лекарският екип да изпадне в истерия.
Господин Дейвис затвори вратата на офиса си и я поведе по друг коридор.
— Много от хората са ужасени, че са принудени да останат в сградата.
— Колко още предполагаеми случая са били диагностицирани, след обаждането ви в нашия Център?
— Шестнайсет. Няма други от персонала; всички нови случаи са абонати на „Медика“.
Това означаваше, че вирусът вече е във второто си поколение, разпространено от първоначално заразените лекари. Поне така беше станало при предишните две епидемии. Мариса потръпна при мисълта да остане заключена в една и съща сграда при подобна зараза, питайки се каква утеха може да предложи на екипа. При толкова много заразени дали изобщо съществуваше начин проблемът да бъде овладян както в Ел Ей и Сейнт Луис?
— Да знаете случайно дали някой от първите случаи е бил нападнат наскоро? — попита тя, колкото да се откъсне от мислите си, толкова и с очакване да получи положителен отговор.
Дейвид само я погледна и вдигна вежди, сякаш се е побъркала. Явно смяташе, че това е отговорът, който заслужава подобен въпрос. Това й напомни отговора на Ралф.
Двамата спряха пред заключена врата. Дейвид извади ключовете си, отключи и я поведе към подиума на болничната аудитория. Залата не беше голяма: за около сто и петдесет души, но всички седалки бяха заети, а освен тях отзад имаше и правостоящи. Всички говореха едновременно. Когато Мариса тръгна несигурно към подиума, разговорите секнаха изведнъж и всички впериха очи в нея. Един висок, особено слаб мъж се изправи от стола зад катедрата и стисна ръката й. Господин Дейвис го представи като д-р Гай Уивър, човека, с когото беше говорила по телефона.
— Д-р Блументал — каза д-р Уивър с дълбок глас, контрастиращ на мършавата му фигура, — представа нямате колко се радвам да ви видя!
Мариса се почувства като изложена на витрина. Стана дори още по-лошо. След като направи проба на микрофона, д-р Уивър я представи пред аудиторията, използвайки такива блестящи изрази, че тя се почувства още по-неудобно. От думите му излизаше, че тя е едва ли не олицетворение на Националния Епидемиологичен Център и че всички триумфи на Центъра са лично нейни триумфи. А след това направи широк мах с дългата си ръка и обърна микрофона към нея.
Като се имаше предвид, че дори и при най-добри обстоятелства Мариса не обичаше да говори пред публика, тя бе тотално объркана в настоящата ситуация. Представа нямаше какво се очаква от нея, нито пък какво трябва да каже. Започна да наглася микрофона, опитвайки се да се съвземе и да помисли.
Като вдигна поглед напред, забеляза, че по-голямата част от присъстващите бяха с хирургически маски. Мнозина бяха от различен етнос, с различен цвят на кожата и на различна възраст, което я накара да осъзнае, че под „персонал“ д-р Дейвис има предвид не само лекарите, но и всички, работещи в болницата. Всички я гледаха очаквателно и й се искаше да има по-голяма сигурност в способността си да повлияе върху онова, което се случваше тук.
— Първото, което е нужно да направим, е да уточним диагнозата — започна Мариса с колеблив глас няколко октави над нормалното. Колкото повече говореше, толкова по-уверено звучеше гласът й. Тя се представи, обяснявайки същинската си функция в Центъра. Опита се да увери хората, макар самата тя да не бе уверена, че избухването на вируса ще бъде контролирано, ако се спазват стриктна изолация на пациентите и подходящи карантинни процедури.
— Всички ли ще се разболеем? — обади се една жена някъде отзад.
През залата премина шепот. Това беше огромното им притеснение.
— Занимавах се с двете последни епидемии — каза Мариса, — и още не съм заразена, макар да бях в контакт с пациенти, които бяха болни. — Тя не спомена за страха, който продължаваше да я измъчва. — Установихме, че за пренасяне на заразата са необходими близки лични контакти. Пренасянето по въздушен път изглежда не е фактор. — Мариса забеляза, че няколко души в аудиторията свалиха маските си. В този момент д-р Уивър направи окуражаващ жест, вдигайки палец нагоре.