— Предполагам, че не мога да разговарям с теб, докато не монтираш и не пуснеш лабораторията в действие? — каза Мариса.
— Поне имаш добра памет — каза Дубчек, навеждайки се да вдигне една центрофуга от дървения й контейнер. — След като свърша с това и се видя с Лейн по повод процедурите за изолация, ще поговорим за твоите открития.
Мариса тръгна към стаята си, без да каже нищо. Само като си помислеше за количеството отвратителни реторти, й прилошаваше.
След като хапна от доставената от самолета храна в отделението за амбулаторни пациенти, заето в момента от персонала с пряк контакт с предполагаемите болни от Ебола, Мариса се върна към таблиците си. Сега разполагаше с историите на по-голямата част от болните.
Завари Дубчек, наведен над записките й. Той се изправи като я видя.
— Не съм сигурен, че идеята да се използва редовия персонал на болницата, е добра.
— Но… има толкова много болни — опита се да се оправдае тя. — Не бих могла да разпитам всички достатъчно бързо. Няколко души са прекалено зле, за да говорят, а трима впоследствие починаха.
— Това все още не е причина да излагаш на риск лекари, неспециализирали епидемиология. Здравното министерство на Аризона разполага с обучен персонал, който е можело да се използва. Ако някой от лекарите, които са ти помагали, се разболее, Центъра ще носи отговорност.
— Но те… — опита се да възрази Мариса.
— Достатъчно! — прекъсна я Дубчек. — Не съм дошъл тук да споря. Какво научи?
Мариса се опита да организира мислите си и да контролира емоциите си. Истина беше, че не е спазила законовото изискване, но не бе убедена, че ще представлява проблем. Карантинираните лекари и без това вече бяха влизали в контакт със заразени. Тя седна на бюрото и започна да търси онова, което си бе записала. След малко зачете с равен, монотонен глас, без да поглежда към Дубчек:
— Един от първоначалните пациенти е офталмолог, посетил конференцията в Сан Диего, както д-р Рихтер и д-р Забриски. Друг, хирург-ортопед, е бил на сафари в Източна Африка преди два месеца. Двама от останалите са използвали маймуни в изследванията си, но не са били хапани от животните. Като група, всичките осемдесет и четирима души са развили симптоматика в шестчасов период, което предполага, че са били изложени на риск по едно и също време. Тежкият характер на първоначалните симптоми навежда на мисълта, че всички са получили огромна доза инфекциозен агент. Всички работят в болница „Медика“, но не в едни и същи зони, което налага извода, че по всяка вероятност не климатичната инсталация е източникът. Струва ми се, че имаме работа с предавана чрез водата или храната инфекция и във връзка с това единственото сходство, което се наблюдава в данните, е, че всички осемдесет и четирима души са използвали болничната закусвалня. Всъщност, доколкото можа да се установи, всичките те са се хранили тук преди три дена.
Мариса най-накрая погледна Дубчек, който бе зареял очи в тавана. Когато осъзна, че тя чака отговора му, той каза:
— Някой има ли връзка с предишните истории в Ел Ей и Сейнт Луис?
— Не. Поне до този момент не сме открили.
— Изпрати ли кръвни проби на Тад?
— Да — кимна тя.
Сирил тръгна към вратата.
— Мисля, че би трябвало да удвоиш усилията си и да направиш асоциация с някоя от предишните две епидемии. Трябва да съществува връзка.
— Ами закусвалнята? — попита тя.
— В тази идея си сама — каза Дубчек. — Ебола никога не се е разпространявала чрез храна, така че не виждам как закусвалнята може да е свързана по някакъв начин… — Той отвори вратата. — Все пак съвпадението е любопитно и предполагам, че ще последваш инстинктите си без значение какво съм ти препоръчал. Само се увери, че наистина си изчерпала възможностите за връзка с Ел Ей и Сейнт Луис.
Известно време Мариса гледа затворената врата. След това събра бележките си и огромната купчина с истории на развитието на болестта у пациентите. Беше потискащо.
Приела думите на Сирил като предизвикателство, тя реши да посети закусвалнята, която бе построена като отделно крило отвъд градината. Двойната врата, водеща към голямото помещение бе затворена, а от дясната страна бе залепена бележка с надпис: „Затворено по нареждане на щатския комисар по здравеопазване“. Мариса натисна бравата. Беше отключено.
Вътре беше безупречно чисто, облицовано в неръждаема стомана и пластмаса. Точно пред Мариса се намираше барът за горещи напитки, който водеше към кухнята. Тъкмо когато се чудеше дали да влезе или не, вратата се отвори и се появи набита, но привлекателна жена на средна възраст, която й извика, че закусвалнята е затворена. Мариса се представи и попита дали може да зададе няколко въпроса.