— Разбира се — отвърна жената, след което обясни с лек скандинавски акцент, че се казва Джейна Беронсон и че е била управител на заведението.
Мариса я последва в офиса й — малка кутийка без прозорци, чиито стени бяха покрити с графици и менюта.
След размяната на любезности, Мариса помоли да види менюто за обяд преди три дни. Госпожица Беронсон го извади от папката. Беше обичайното меню за закусвални на самообслужване, с три предястия, две супи и редица десерти.
— Това ли са всички храни, които предлагате?
— Това са специалитетите — отвърна скандинавката. — Разбира се, винаги предлагаме различни видове сандвичи, салати и напитки.
На въпроса на Мариса дали може да получи копие от менюто, госпожица Беронсон взе листа и отиде да го ксерокопира. Мариса си помисли, че трябва да се върне към данните на всички от първоначалните случаи и да разбере какво са яли преди три дни.
Можеше също така да зададе въпроса на контролна група от хора, които бяха яли от същата храна, но не се бяха разболели.
Госпожица Беронсон се върна с копието. Мариса сгъна листа и се изправи:
— Една от служителките ви е пострадала, нали?
— Мария Гонзалес — каза госпожица Беронсон.
— С какво се занимаваше тук?
— Работеше или на горещия бар, или на салатния.
— Бихте ли казали какво е правила във въпросния ден?
Жената стана и се приближи към дъската с разписанието на стената.
— Десерти и салати — отвърна тя.
Мариса се запита дали са изследвали целия персонал на закусвалнята за антитела на Ебола.
— Искате ли да видите условията при нас? — попита госпожица Беронсон, явно опитвайки се да помогне.
През следващите трийсет минути двете жени обиколиха закусвалнята, включително двете кухни и трапезарията за хранене. В кухнята Мариса огледа хладилното помещение, зоната за приготвяне на храна и огромните газови печки. В трапезарията надникна в съдовете за съхранение на прибори, вдигна капаците на металните кутии за салатни дресинги.
— Можете да видите и складовете за съхранение на продуктите — предложи управителката, но Мариса отказа. Реши, че е по-добре да провери какво са избрали първоначално заразилите се пациенти от менюто на закусвалнята.
Мариса оттласна назад въртящия се стол и разтърка очите си. Беше 11 часът преди обяд, вторият ден във Финикс, и предишната нощ бе успяла да спи само четири часа. Беше се настанила в една от нишите за прегледи в гинекологичната клиника и всеки път, когато някой минеше покрай нея, се събуждаше.
Тя чу, че зад гърба й се отваря врата. Обърна се и видя Дубчек да държи първата страница на местен вестник. Уводното заглавие гласеше: „Центърът смята, че в САЩ има скрит източник на Ебола“. Ако се съдеше по изражението му, беше адски ядосан.
— Казах ти да не говориш с пресата!
— Не съм.
Той удари вестника в бюрото.
— Тук пише, че д-р Блументал от Националния Епидемиологичен Център е казала, че в САЩ има източник на Ебола и че избухването на заразата във Финикс е тръгнало или от заразена храна, или от заразена вода. Мариса, не е нужно да ти казвам, че ще имаш големи неприятности!
Тя взе вестника и прочете статията бързо. Името й наистина се споменаваше, но само чрез посредник. Източникът на информация беше Бил Фрийман, един от лекарите, който беше помагал при интервюирането на пациентите. Тя обърна внимание на Дубчек върху факта.
— Няма никакво значение дали си говорила директно с медиите, или си го направила чрез посредник. Ефектът е същият. По този начин излиза, че Центърът подкрепя мнението ти, което съвсем не е така. Нямаме доказателства за свързан с храната проблем и последното нещо, което искаме да правим, е да предизвикаме масова истерия.
Тя прехапа долната си устна. Изглеждаше, че всеки път, когато Дубчек говореше с нея, беше, за да й посочи грешка. Ако се беше справила с проблема в хотелската стая в Ел Ей по-дипломатично, може би сега нямаше да е толкова гневен. В края на краищата какво очакваше той — тя да не разговаря с никого? Да работиш в екип означаваше комуникация.