Сдържа обидата си и му подаде вестника.
— Мисля, че трябва да погледнеш това.
— Какво е то? — попита той раздразнено.
— Резултатът от второ проучване на първите пациенти. Поне на тези, които бяха в състояние да отговарят. Ще забележиш, че се набива на очи един факт. Освен двама, които не мога да си спомня, всички пациенти са яли крем карамел в закусвалнята на болницата преди четири дена. Сигурно си спомняш, че при първото ми проучване обядът в закусвалнята през онзи ден бе единственото общо между тях. Спомняш си също, може би, че група от двайсет и един души, които са се хранили в закусвалнята през същия ден, но не са яли от крема, са останали здрави.
Дубчек сложи вестника на плота.
— Това е чудесно извинение за теб, но забравяш нещо важно: Ебола не е заболяване, което се пренася чрез храната.
— Знам — отвърна Мариса. — Но не можеш да игнорираш факта, че това избухване започна с лавина от случаи, но след изолацията те започнаха да намаляват.
Дубчек си пое въздух дълбоко.
— Слушай — каза той снизходително, — д-р Лейн е потвърдил заключението ти, че един от първоначално разболелите се пациенти, е посетил конференцията в Сан Диего с Рихтер и Забриски. Този факт формира основата на официалната позиция: Рихтер е донесъл вируса от ендемичния му хабитат в Африка и го е предал на други лекари в Сан Диего, включително на нещастния офталмолог тук, в болница „Медика“.
— Но това становище не взема предвид инкубационния период за хеморагична треска!
— Знам, че има проблеми — призна Дубчек уморено, — но в момента това е официалната ни позиция. Нямам нищо против да продължиш да разследваш възможността за предизвикана чрез храна зараза, но, за бога, престани да говориш за това! Не забравяй, че си тук в качеството си на служебно лице. Не искам да споделяш личното си мнение с никого, особено с пресата. Разбрано?
Мариса кимна.
— Има и още нещо, което бих искал да направиш — продължи Дубчек. — Искам да се свържеш с кабинета на комисаря по здравеопазване и да ги помолиш да конфискуват останките на някои от жертвите. Нуждаем се от голямо количество заразени проби, които да изпратим за Атланта.
Тя кимна отново. Дубчек тръгна към вратата, но се поколеба. Обърна се и произнесе далеч по-дружелюбно:
— Предполагам, че ще искаш да знаеш, че Тад е започнал да сравнява епидемиите в Ел Ей, Сейнт Луис и Финикс. Предварителната му работа дава основание да се мисли, че са от един и същи щам. Което подкрепя мнението, че става въпрос за наистина свързана зараза. — След което хвърли на Мариса кратък, самодоволен поглед, и излезе.
Тя затвори очи и се замисли какво трябва да направи. За съжаление, не беше останал никакъв крем карамел от онзи злощастен обяд. Това би направило нещата прекалено лесни. Вместо това тя реши да вземе кръв от целия кухненски персонал, за да провери за наличие на антитела на Ебола. След това щеше да изпрати проби от съставките на крема на Тад, за да провери за вирусна зараза. Все пак нещо й подсказваше, че дори кремът да е замесен по някакъв начин, от съставките му тя нямаше да разбере нищо. Знаеше се, че вирусът е изключително чувствителен към висока температура, така че може би е бил добавен към крема след сваряването му. Но как би могло да стане? Мариса се загледа в купчината листи. Липсващата брънка трябваше да е тук. Ако имаше малко по-голям опит, може би щеше да успее да я види.
8.
Беше почти един месец по-късно и Мариса най-после се беше върнала в Атланта в малкия си офис в Центъра. Епидемията във Финикс най-сетне бе овладяна и тя, Дубчек и останалите им колеги бяха получили позволение да се приберат, без все още да имат окончателни отговори за това кой е причинил заразата или как биха могли да се предпазят от повторна поява на болестта.
Когато нещата се поуспокоиха, Мариса нямаше търпение да се върне вкъщи и да седне на бюрото си. Е, сега беше тук, но не се чувстваше щастлива. С очи пълни със сълзи, резултат на смесица от обезсърчение и гняв, тя гледаше резюмето, което бе започнала: „Съжалявам да ви информирам…“. За пореден път Дубчек бе отхвърлил молбата й да работи с Ебола в лабораторията с максимално ограничен достъп, въпреки продължаващите й усилия да развие лабораторни умения по отношение на боравенето с вируси и тъканни култури. Този път наистина се чувстваше отчаяна. Не преставаше да смята, че крем карамелът във Финикс е свързан някак си със заразата и отчаяно искаше да потвърди позицията си, използвайки животински системи. Мислеше си, че ако може да разбере как се предава вирусът, ще е в състояние да прозре на първо място откъде идва той.