— Жената, която е сервирала десерта, се е разболяла. Може би тя е заразила крема.
— Добре. — Тад завъртя театрално бледите си сини очи. — Но откъде е пипнала вирус, който живее само вдън гори африкански?
— Не знам — призна тя. — Но съм сигурна, че не е посещавала конференцията на офталмолозите в Сан Диего.
Известно време двамата мълчаха.
— Има само още едно място, за което знам, че сервитьорката на десерти може да е пипнала вируса — произнесе Мариса накрая.
— И къде е това място?
— Тук, в Центъра.
Тад пусна останките от сандвича си и я изгледа с широко отворени очи.
— Господи боже, ти чуваш ли се какво говориш? Що за предположения правиш?
— Не правя никакви предположения — отвърна Мариса. — Само установявам факт. Единственият познат източник за Ебола е собствената ни лаборатория с ограничен достъп.
Той поклати глава невярващо.
— Тад — каза тя решително, — искам да те помоля за услуга. Можеш ли да вземеш една разпечатка от Офиса за биобезопасност с имената на всички, които са влизали и излизали от тази лаборатория през последната година?
— Това… никак не ми харесва. — Той се облегна назад в стола си.
— Хайде, моля те. Една разпечатка няма да навреди на никого. Сигурна съм, че можеш да измислиш някаква причина, за да уредиш едно посещение.
— Разпечатката не е проблем — каза Тад. — Правил съм го и преди. Онова, което не ми харесва, е да окуражавам параноичната ти теория, и още по-малко да заставам между теб и администрацията, в частност Дубчек.
— Глупости! Вземането на разпечатка едва ли те поставя между мен и Дубчек. Но дори и така да е, той как ще разбере? Как изобщо някой ще разбере?
— Истина е — призна Тад неохотно. — Стига ти да не го кажеш на някого.
— Добре — каза Мариса, сякаш въпросът бе решен. — Тази вечер ще мина да те взема от апартамента ти. Какво ще кажеш?
— Предполагам, че няма да има проблем.
Мариса му се усмихна. Той беше чудесен приятел и тя имаше чувството, че е готов да направи почти всичко за нея, което бе успокояващо, защото възнамеряваше да го помоли за още една услуга. Искаше да проникне още веднъж в лабораторията с ограничен достъп.
След като рязко дръпна спирачката, Мариса слезе от червената си хонда. Наклонът на улицата бе стръмен и тя бе обърнала гумите срещу тротоара. Макар че двамата с Тад бяха излизали няколко пъти, до този момент никога не бе влизала в апартамента му. Тя се изкачи по предните стълби и затърси правилния звънец. Беше почти девет вечерта и се бе стъмнило.
В момента, в който видя Тад, тя вече знаеше, че е взел онова, за което го бе помолила. Начинът, по който се усмихваше, когато отвори вратата, й го подсказа.
Мариса се отпусна в дивана и сиво-бежовата котка на Тад се приближи с лениви движения и се отърка в крака й.
Тад й подаде разпечатката със самодоволна усмивка.
— Казах им, че правим вътрешна проверка на честотата на влизанията — обясни той. — Не питаха нищо повече.
Като се върна на първата страница, Мариса забеляза, че има надлежен запис на всяко посещение в лабораторията с отбелязано име, час на влизане и час на излизане. Тя спусна показалец надолу по списъка, разпознавайки само няколко от имената. Най-често се срещаше името на Тад.
— Всички знаят, че аз съм единственият човек, който работи в Центъра — засмя се той.
— Никога не съм очаквала, че списъкът ще е толкова дълъг. — Тя прелисти страниците замислено. — Всички тук ли имат достъп?
Тад се наведе над рамото й и огледа имената.
— Върни се в началото.
— Този — той посочи едно име, — Гастон Дюбоа, вече няма достъп. Беше дошъл от Световната здравна организация и остана в града за малко. А този приятел тук — пръстът му се спря на името Хари Лонгфорд, — завършил е Харвард — имаше достъп само докато работеше по специален проект.
Мариса забеляза името на полковник Улбърт няколко пъти, както и някой си Хеберлинг, който бе влизал в лабораторията доста често до септември. След това името му не се появяваше. Мариса попита за него.
— Хеберлинг работеше тук — обясни Тад. — Само че преди шест месеца се премести на друго място. В академичната вирусология напоследък има силно текучество — заради страха от СПИН големите субсидии текат встрани от нас…
— Къде е отишъл? — поинтересува се Мариса.