— Не съм сигурна — отвърна Мариса, чувствайки се малко глупаво, след като беше била път от Атланта, без да се поинтересува дали мъжът ще е в града и дали ще е свободен.
— Искате ли да разговаряте с господин Абрамс, административният помощник на конгресмена?
— Да — каза Мариса. Истината беше, че нямаше представа как ще се изправи пред Маркхам. Ако просто го попиташе дали се е опитал да направи услуга на Дубчек като намери начин да я отстрани от епидемията, той със сигурност щеше да отрече. Докато още мислеше, един сериозен млад мъж се приближи към нея и й се представи като Майкъл Абрамс.
— Какво мога да направя за вас? — попита той и протегна ръка. Изглеждаше двайсет и пет годишен, с тъмна, почти черна коса и широка усмивка, за която Мариса предположи, че няма как да е толкова искрена, както изглежда в първия момент.
— Има ли възможност да говорим някъде насаме? — попита го тя. Двамата стояха точно пред бюрото на секретарката.
— Разбира се. — Той я поведе към офиса на конгресмена, голямо помещение с висок таван и огромно махагоново бюро, от едната страна на което стоеше американското знаме, а от другата — знамето на щата Тексас. Стените бяха покрити със снимки в рамки, показващи как конгресменът се ръкува с различни знаменитости, включително с неотдавнашните президенти.
— Казвам се д-р Блументал — започна Мариса веднага, след като седна. — Това говори ли ви нещо?
Майкъл поклати глава.
— Трябва ли?
— Може би — въздъхна Мариса, без да знае как да постъпи по-нататък.
— От Хюстън ли сте?
— Не, от Атланта. От Националния Епидемиологичен Център. — Тя го погледна да види дали този отговор е необичаен. Не беше.
— От Центъра, значи — повтори той. — По служба ли сте тук?
— Не — призна тя. — Интересува ме връзката на конгресмена с Центъра. Дали има специален интерес към нашата организация?
— Не съм сигурен, че „специален“ е правилната дума — произнесе Майкъл предпазливо. — Той е загрижен за всички сфери на здравеопазването. Всъщност, конгресмен Маркхам е предложил повече здравни законопроекти от всеки друг конгресмен. Напоследък подкрепи закони, ограничаващи имиграцията на чужди студенти по медицина, закон за задължителния арбитраж на присъдите за случаите на лекарска небрежност, закон, ограничаващ федералните субсидии за развитието на медицинските центрове за предплатено здравно обслужване… — Майкъл спря да си поеме дъх.
— Впечатляващо — кимна Мариса. — Явно наистина се интересува от американската медицина.
— Така е — съгласи се Майкъл. — Баща му е бил лекар по обща медицина, и то един от най-добрите.
— Но според вас — продължи тя, — той самият няма някакви специални проекти по отношение на Центъра.
— Не и доколкото на мен ми е известно.
— Предполагам, че не са много нещата, които се случват без ваше знание.
Майкъл се ухили.
— Е, благодаря ви за отделеното време. — Мариса се изправи. Интуитивно усещаше, че няма да научи нищо повече от Майкъл Абрамс.
Когато излезе на улицата, отново се почувства обезверена. Усещането, че прави нещо, за да подобри положението си, беше избледняло. Нямаше представа дали да остане във Вашингтон още три дни и да изчака връщането на конгресмена, или да се прибере в Атланта.
Закрачи безцелно към Капитолия. Беше си запазила вече стая в хотел в Джорджтаун, така че защо да не останеше? Можеше да посети някои музеи и картинни галерии. Но когато погледна впечатляващия бял купол на Конгреса на САЩ, се запита защо, по дяволите, мъж в положението на Маркхам ще се интересува от нея, та макар и да е приятел на Дубчек. Внезапно я осени една идея. Тя махна на едно такси, качи се бързо и каза:
— Федералната комисия по изборите; знаете къде е, нали?
Шофьорът, красив чернокож, се обърна към нея и се ухили:
— Лейди, ако в този град има място, което не знам, ще ви закарам до там безплатно.
Тя се облегна с усмивка назад и колата се отлепи от асфалта. Петнайсет минути по-късно спряха пред сива полумодерна сграда с офиси в съмнителен район в търговската част на Вашингтон. Униформеният служител вътре не я удостои с особено внимание, само й направи знак да се регистрира, преди да влезе. Тъй като не знаеше кой точно отдел търси, реши да отиде в офиса на първия етаж. Четири жени тракаха забързано по клавиатурите зад металните си бюра.