Мариса влезе в стаята си и разгърна на вътрешните страници със снимков материал. Гледката на полицейска барикада на входа на болница Берсън й напомни за Финикс. Тя дочете статията и остави вестника на бюрото, оглеждайки се в огледалото. Макар да беше в отпуска и официално вън от екипа, знаеше, че трябва да получи подробностите от първа ръка. Ангажиментът й към проблемите с Ебола вируса не й оставяше голям избор. Тя намери благовидна причина за решението си да отиде, казвайки си, че Филаделфия практически е на една ръка разстояние от Вашингтон; можеше дори да пътува с влак. Като се върна в стаята, тя започна бързо да си събира багажа.
Тя излезе от филаделфийската гара и хвана едно такси до Абингтън, което излезе далеч по-скъпо, отколкото беше очаквала. За щастие, на дъното на чантата си имаше някакви пътнически чекове и шофьорът се съгласи да ги приеме. Пред болница Берсън се сблъска с полицейската барикада, показана във вестника. Преди да се опита да влезе, попита един репортер дали мястото е поставено под карантина.
— Не — отвърна мъжът; оказа се, че се е опитал да интервюира един лекар, с когото току-що се беше разминал. Полицията беше тук, в случай че бъде наредена карантина.
Мариса показа картата си на служител от Центъра на един от гардовете и той я пусна без да разпитва.
Болницата беше красива нова постройка, твърде подобна на местата, ударени от Ебола в Ел Ей и Финикс. Докато крачеше към гишето за информация, се запита защо вирусът удря винаги тези елегантни нови сгради, вместо мръсните градски болници в Ню Йорк и Бостън.
Във фоайето се въртяха много хора, но съвсем не беше хаосът, който бе видяла във Финикс. Хората изглеждаха разтревожени, но не и ужасени. Служителят на информацията каза на Мариса, че болните са в изолационното отделение на шестия етаж и тя тръгна към асансьорите.
— Съжалявам, докторе. Вземете последния асансьор. Той е единственият, който стига до шестия.
След малко тя излезе от кабинката и към нея се приближи сестра, и без да я пита откъде е и защо е дошла, я помоли незабавно да облече предпазно облекло. Не може да се каже, че това я подразни, слагането на маска я накара да се почувства далеч по-сигурна. Пък и това й осигуряваше известна анонимност.
— Извинете, има ли тук лекари от Националния Епидемиологичен Център? — попита тя, сепната от вида на двете жени, които бъбреха зад сестринския пункт.
— Съжалявам. Не ви чухме да идвате — обади се едната.
— Лекарите от Центъра си тръгнаха преди час — обясни другата. — Май ги чух да казват, че слизат долу в административния офис. Може да опитате да ги откриете там.
— Няма значение — отвърна Мариса. — Къде са тримата пациенти?
— Вече са седем — каза първата жена и попита Мариса коя е.
— От Националния Епидемиологичен Център съм — отвърна тя, съзнателно пропускайки да каже името си. — А вие?
— За съжаление, ние сме сестрите, които обикновено движат това отделение. Обикновено изолираме пациенти с понижена резистентност към заболявания, а не случаи със смъртоносно заразни болести. Радваме се, че дойдохте.
— Малко плашещо е в началото — изказа съчувствието си Мариса, когато самоуверено влезе в сестринския пункт. — Но ако това ще ви успокои в някаква степен, занимавах се с трите предишни епидемии и нямаше никакви проблеми. — Тя не призна собствените си страхове. — Картоните тук ли са, или в стаите?
— Тук са. — По-възрастната посочи рафта в ъгъла.
— Как са пациентите?
— Ужасно. Знам, че не звучи много професионално, но никога не съм виждала по-болни хора. Без значение какво опитваме, те продължават да се влошават.
— Знае ли някоя от вас кой е първият приет пациент?
По-възрастната сестра се приближи до мястото, където седеше Мариса, и извади картоните шумно, след което измъкна един и й го подаде.
— Д-р Алекси беше първият. Изненадана съм, че е изкарал деня.
Мариса отвори картона. Откри познатите симптоми, но не се споменаваше задгранично пътуване, опити с животни или контакти с никой от предишните три епидемии. Затова пък научи, че Алекси е завеждащият отделението по офталмология! Беше смаяна; в края на краищата, прав ли беше Дубчек?
Като не знаеше колко може да си позволи да остане в отделението, Мариса предложи да отиде да види пациента веднага. Облечена с допълнителен предпазен костюм, включително и качулка за еднократна употреба, тя влезе в стаята.