— В съзнание ли е д-р Алекси? — обърна се тя към дежурната сестра, която се казваше Мари.
Мъжът лежеше тихо по гръб, с отворена уста и очи, забити в тавана. Кожата му бе придобила онзи сивкавожълт тен, който Мариса вече свързваше с приближаваща смърт.
— Понякога идва в съзнание, понякога… Както си говори, в следващата минута вече е неконтактен. Кръвното му налягане продължава да пада. Казаха ми, че не бил „в час“.
Мариса преглътна нервно. Винаги се чувстваше неловко, когато трябваше да дава нареждане пациентът да не бъде съживяван.
— Д-р Алекси — извика тя и леко го докосна по ръката.
Той бавно обърна главата си към нея и тя забеляза голям кръвоизлив под дясното му око.
— Чувате ли ме, д-р Алекси?
Мъжът кимна.
— Ходили ли сте напоследък в Африка?
Той поклати глава, „не“.
— Участвахте ли на медицинската конференция по офталмология в Сан Диего?
Мъжът успя да произнесе „да“.
Може би Дубчек наистина беше прав. Имаше прекалено много съвпадения: всяка първична жертва на епидемията се оказваше офталмолог, посетил конференцията в Сан Диего.
— Д-р Алекси — започна Мариса, подбирайки внимателно думите си. — Имате ли приятели в Ел Ей, Сейнт Луис или Финикс? Срещали ли сте ги напоследък?
Но преди да е завършила, той изпадна отново в безсъзнание.
— Така става непрекъснато — обясни сестрата и се приближи от другата страна на леглото да направи ново измерване на кръвното налягане.
Мариса се поколеба. Може би трябваше да почака още няколко минути и да се опита да поднови въпросите. Вниманието й се върна към кръвоизлива под окото на мъжа и тя попита сестрата дали знае как е получен.
— Съпругата му ми каза, че е бил ограбен. — След това добави: — Кръвното му е дори по-ниско. — Тя поклати глава невярващо, докато оставяше стетоскопа.
— Бил е ограбен, преди да се разболее? — Мариса искаше да е сигурна, че е разбрала правилно.
— Да. Мисля, че нападателят го е ударил в лицето, въпреки че не се е съпротивлявал.
Чу се пропукване на интеркома:
— Мари, има ли при теб доктор от Националния Епидемиологичен Център?
Сестрата погледна към Мариса, след това се обърна отново към микрофона.
— Да, тук е.
През продължаващото пукане, което показваше, че линията е отворена, Мариса чу една жена да произнася: „В стаята на д-р Алекси е“. — Друг глас нареди: — „Не казвай нищо! Ще отида и ще говоря с нея“.
Пулсът на Мариса се ускори. Беше Дубчек! Тя отчаяно огледа стаята, сякаш търсеше къде да се скрие. Помисли си да попита сестрата дали има друг изход, но знаеше, че ще прозвучи странно, пък и беше прекалено късно. Вече чуваше стъпките по коридора.
Сирил влезе, намествайки предпазните си очила.
— Мари?
— Да — отвърна сестрата.
Мариса се насочи към вратата, но Дубчек хвана ръката й. Тя замръзна. Беше нелепо да се конфронтират по този начин в присъствието на умиращ човек. Беше уплашена от реакцията на Дубчек като знаеше колко много заповеди вероятно е нарушила. В същото време беше ядосана, че е била принудена да го стори.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изръмжа той, без да пуска ръката й.
— Имай уважение поне към пациента, ако не към другите — каза Мариса, като се освободи от хватката му и тръгна да излиза.
Дубчек тръгна след нея. Тя свали предпазните очила, външния костюм, качулката и ръкавиците и ги пусна в съответния контейнер. Дубчек направи същото.
— Да не би да правиш кариера, пренебрегвайки ръководството? — поиска да знае той, като едва сдържаше гнева си. — Що за игра играеш?
— Не бих искала да говоря за това — сопна се Мариса и тръгна към асансьорите.
— Какво означава това „не бих искала“? — извика Дубчек. — За коя се мислиш?
Той отново я хвана за ръката и я обърна с лице към себе си.
— Мисля, че трябва да изчакаме, докато се успокоиш — опита се да произнесе Мариса с възможно най-хладен тон.
— Да се успокоя? — избухна той. — Слушай, млада лейди, първото нещо, което ще направя сутринта, е да се обадя на д-р Морисън и да поискам да те накара да напуснеш. Ако откаже, ще поискам официално изслушване.