Първата й задача беше да свърже маркуча с подходящо позициониран колектор и да позволи на чистия въздух да изпълни скафандъра и маската й. Посрещна с облекчение съскащия звук. Без него тишината бе много по-потискаща. После огледа цялото високотехнологично оборудване и откри хладилника. Вече съжаляваше, че не е оставила всички лампи да светят. Сенките в далечния край на лабораторията създаваха зловещ фон за смъртоносните вируси и усилваха страховете й.
Като крачеше широко, за да приспособи напомпания и тромав изолационен скафандър, Мариса се насочи към хладилника, като се запита пак защо при цялото това модерно, последна дума на техниката оборудване, са използвали такъв обикновен домакински уред. Присъствието му в лабораторията с максимално ограничен достъп изглеждаше нелепо.
На няколко крачки от него тя спря, вперила очи в изолационната врата отляво. След като вирусът не се съхраняваше там, тогава тази врата за какво беше? Тя нервно протегна ръка и дръпна ключалката. Отвътре излезе облак пара и тя пристъпи. В първия момент имаше чувството, че е влязла в леден облак. След това тежката врата се залюля към въздушния маркуч на скафандъра й, потопявайки я в мрак.
Очите й свикнаха и тя забеляза нещо, което предположи, че е ключът за осветлението. Натисна го. Над главата й заблещукаха крушки и осветиха един термометър близо до ключа. Температурата беше минус петдесет и един градуса.
— Мили боже! — прошепна Мариса, като разбра кой е източникът на парата: когато стайният въздух срещнеше студения въздух, съдържащата се в него влага се превръщаше в лед.
Тя се завъртя, и обхваната от плътна мъгла, пристъпи навътре, размахвайки ръце във въздуха. Почти веднага един ужасяващ образ прикова вниманието й. Тя изкрещя и звукът отекна странно в скафандъра й. В първия момент си помисли, че вижда призрак. После осъзна нещо още по-страшно: че се взира срещу редица от замразени, голи тела, неясни заради кълбящата се мъгла. Отначало й се стори, че сами са застанали срещу нея, но после видя, че всъщност висяха като трупове за курс по анатомия — през ушните им канали минаваха специални устройства. Когато се приближи още, Мариса разпозна първото тяло. Помисли си, че ще припадне: беше лекарят индус, когото бе видяла във Финикс, лицето му бе замръзнало в агонизираща смъртна маска.
Имаше най-малко половин дузина тела. Не ги брои. Отдясно видя трупове на маймуни и плъхове, застинали в също такива гротескни пози. Макар да разбираше, че такова замразяване вероятно е необходимо за вирусологичното изследване на големи проби, тя бе напълно неподготвена за гледката. Нищо чудно, че Тад я бе отказал да влиза.
Тя излезе заднишком от стаята, изгаси лампите, затвори вратата и я заключи. Потрепери от отвращение и истински студ.
Наказана за любопитството си, насочи вниманието си към хладилника. Въпреки непохватността, причинена от пластмасовия скафандър и собствената си колебливост, тя успя да се справи с комбинацията на ключалката и отвори относително лесно. Веригата беше друга пречка. Бе заплетена и изискваше усилия, за да я прехвърли през дръжката. Отне й повече време, отколкото би искала, но накрая успя и вдигна капака.
Изтърка скрежа от вътрешната страна на капака и се опита да разчете азбучния списък. Вирусите бяха подредени по азбучен ред. Ебола Заир’76 беше последвана от Ебола Заир’97, E11-E48, F1-F12. Вероятно първата цифра се отнасяше до съответната вана, а буквите и цифрите, които следваха, показваха местоположението на вируса във ваната. Всяка вана съдържаше най-малко хиляда проби, което означаваше, че тук има петдесет отделни вируса на заирския щам от 76-а година.
Колкото е възможно по-внимателно, тя повдигна малко шишенце, затворено с черна капачка. Усети едновременно облекчение и разочарование. Намери щама Заир’76 и извади проба E11. Малкото замръзнало топче вътре изглеждаше безобидно, но тя знаеше, че съдържа милиони малки вируси, всеки един или два от които, когато се разтопяха, бяха в състояние да убият човек.
Върна шишенцето на мястото му и взе следващото, за да види дали ледената топчица изглежда непокътната. Продължи по този начин, без да открие нищо подозрително, докато не взе шишенце E39. То беше празно!
Бързо провери останалите проби: всички бяха там, където трябваше да бъдат. Тя вдигна шишенце E39 на светлината и го погледна с присвити очи през маската си, за да е сигурна, че не греши. Но нямаше никакво съмнение: в стъкленото шишенце нямаше нищо. Макар че бе възможно някой от научните работници да е сложил на погрешно място някоя проба, това тук не трябваше да е празно! Всичките й неизказани страхове, че епидемиите са възникнали от случайна или дори преднамерена злоупотреба със съхранявани в Центъра проби от вируса, изглежда се потвърждаваха.