Внезапно движение привлече вниманието й. Шайбата на вратата, водеща към дезинфекционната стая, се въртеше! Някой влизаше!
Обхвана я парализираща паника. В продължение на един миг тя само стоеше и гледаше безпомощно. Когато се съвзе достатъчно, за да се движи, остави празното шишенце във ваната, върна я в хладилника и затвори капака. Помисли си да избяга, но нямаше къде да отиде. Може би съществуваше начин да се скрие. Погледна към тъмното пространство до клетките с животни. Но не разполагаше с никакво време. Чу ключалката да се отваря и в лабораторията влязоха двама души, облечени в еднакви пластмасови изолационни скафандри. По-дребният изглежда познаваше мястото, защото обясни на по-високия си придружител къде да включи дихателния си маркуч.
Ужасена, Мариса остана там, където беше. Винаги имаше шанс това да са учени от Центъра, които проверяваха протичането на някакъв експеримент. Надеждата й бързо се стопи, когато осъзна, че се насочват право към нея. Случи се в мига, в който забеляза, че по-ниският държи спринцовка. Очите й се преместиха към по-високия, който се движеше тежко напред, с неподвижен лакът, свит под странен ъгъл, събуждайки у нея неприятен спомен.
Мариса се опита да види чертите им, но отблясъкът от маските върху лицата го правеше невъзможно.
— Блументал? — произнесе с въпросителна нотка в гласа по-ниският. Протегна се и грубо обърна маската на Мариса срещу светлината. Очевидно я позна, защото кимна към придружителя си, който посегна да разкопчае ципа на костюма й.
— Не! — изкрещя Мариса, осъзнала, че мъжете не са от охраната. Щяха да я нападнат точно както я бяха нападнали в дома й. Тя отчаяно сграбчи велосипедната заключалка и я хвърли. Объркването им й даде достатъчно секунди да откачи дихателния си маркуч и да хукне към пространството с животинските клетки.
По-високият я последва, но тъкмо се протегна да я хване, когато бе дръпнат назад от въздушния си маркуч, като куче на каишка.
Мариса се движеше толкова бързо, колкото й позволяваха силите в тъмния коридор между натъпканите животински клетки, чувайки заплашителното бъбрене на маймуни, цвъртене на плъхове, пилета и бог знае още какво. Хваната в капана на лабораторията, тя изпита отчаяние. Като се надяваше да ги отклони, започна да отваря клетките на маймуните една след друга. Животните, които не бяха чак толкова зле, че да не могат да се движат, веднага излязоха. Скоро тя се задъха.
Не беше лесно да намери въздушен колектор в тъмнината, но най-накрая успя, включи се към него и я заля прилив от хладен, сух въздух. Бе очевидно, че по-едрият мъж не е запознат с лабораторията, но тя наистина не виждаше това да й дава много по-голямо предимство. Спусна се покрай редицата от клетки до мястото, където би могла да вижда по-голямата част от стаята. С очертан от светлината силует, мъжът се движеше към нея. Мариса нямаше представа дали я вижда, или не, но застана неподвижна, като изпращаше към него мисловни команди да отиде другаде. Но той не се поддаде. Продължи да се движи право към нея. Косъмчетата на врата й настръхнаха.
Тя се протегна, откачи въздушния маркуч и се опита да отиде до отсрещната редица от клетки. Преди да е успяла, онзи я стисна за ръката.
Мариса погледна нападателя си. Всичко, което можа да види, беше лекия отблясък на маската върху лицето му. Силата на хватката му правеше всяка съпротива безполезна, но над рамото му тя зърна червения бутон, над който пишеше „Само за спешни случаи“.
В отчаянието си Мариса протегна свободната си ръка и натисна надолу лоста. В същия миг се чу аларма и внезапен дъжд от фенолов дезинфектант заля цялата лаборатория, изпращайки облаци мъгла и свеждайки видимостта в помещението до нула. Шокиран, мъжът пусна ръката й и тя падна на пода. Като установи, че може да се плъзне под редицата от клетки, Мариса запълзя бързо и се отдалечи с надеждата да се върне в главната лаборатория. Изправи се на крака, като се движеше по усет. Дезинфектантът щеше да продължава да се сипе, докато някой не преместеше позицията на лоста. Дишането й ставаше все по-трудно. Нуждаеше се от чист въздух.