Нещо изскочи пред нея и тя без малко да извика. Оказа се маймуна, която се хвана за нея за миг, но после се плъзна по лъскавата повърхност на скафандъра, и изчезна.
Като дишаше с отворена уста, Мариса се протегна и прокара ръка по тръбите. Напипа въздушния колектор и се включи към него.
През звука на алармата се чу някаква суматоха наблизо, а после — заглушени викове. Предположи, че нападателят й не може да намери колектор.
Като допусна, че вторият мъж ще се притече на помощ на съучастника си, Мариса се откачи от устройството и тръгна към светлината, разперила ръце като слепец. Скоро осветлението стана равномерно, което трябваше да означава, че е стигнала до главното помещение в лабораторията. Придвижи се покрай стената, блъсна се в хладилника и си спомни, че е видяла колектор точно над него. Закачи се бързо и си проправи път към вратата. Мига, в който я откри, осъзна, че зее отворена. Малко по-късно Мариса вече стоеше в помещението за дезинфекция.
Вече беше обляна отгоре до долу с фенолов дезинфектант, така че не изчака да мине през обичайния душ. В следващата стая се освободи бързо от пластмасовия скафандър, изтича в стаята отвъд, където избута шкафовете с болнични дрехи срещу херметическата врата. Не мислеше, че ще попречи да бъде отворена, но можеше да забави преследвача й.
Бързо навлече дрехите, с които бе дошла, угаси осветлението, потапяйки дори съблекалнята в мрак, и изключи вентилационната система.
След като напусна лабораторията, Мариса пресече сградата на отдел „Вирусология“, мина по външния тесен коридор, после се спусна по стълбите към първия етаж, като вземаше по две стъпала наведнъж. Пое си дълбоко въздух и се опита да изглежда спокойна, докато минаваше през входното фоайе. Охранителят седеше на бюрото си отляво. Говореше по телефона, обясняваше на някого, че е била вдигната биологична тревога, а не че е нарушена сигурността.
Макар да се съмняваше, че преследвачът й е поискал помощ от охраната, след като бе опитал да я убие, тя трепереше силно, докато регистрираше часа на излизането си. Чу мъжа от охраната да затваря телефона, след като обясни на човека от другата страна на линията, че операторите търсели под дърво и камък шефа на отдел „Вирусология“.
— Хей! — извика гардът след Мариса, когато тя забърза към вратата.
Сърцето й се качи в гърлото. За миг си помисли да избяга; намираше се само на шест крачки от входната врата. В този момент го чу да казва:
— Забравихте да се подпишете.
Тя се върна и треперещата й ръка едва уцели реда. Секунда по-късно беше навън и тичаше към колата си.
Беше на половината път от дома на Ралф, когато спря да трепери и да мисли за ужасяващото си откритие. Липсващото топче от замразена Ебола не можеше да е случайно съвпадение. Беше от същия щам, от който и всички епидемии в страната. Някой беше използвал вируса и дали преднамерено, или умишлено, смъртоносната болест бе заразила лекари и болници в различни области по различно време.
Това, че липсващото топче от вирус E39 е мистериозният източник за епидемията от Ебола в Съединените щати, беше единственото обяснение на поставените въпроси за очевидно дългия инкубационен период и обясняваше факта, че въпреки склонността на вируса да мутира, всички въпросни епидемии бяха от един и същи щам. Лошото беше, че някой не искаше тази информация да стане явна. Затова я бяха отстранили от екипа, занимаващ се с епидемиите, затова без малко да бъде убита. Онова, което най-много я плашеше, бе, че само някой, който имаше достъп до секретната лаборатория — по всяка вероятност някой от Центъра — би могъл да я открие там. Тя се прокле, че в паниката не се е сетила да погледне в дневника за вписвания кой друг е влязъл.
Вече завиваше по улицата на Ралф и мислеше как ще му разкаже за страховете си, когато се укори, че не е честно да го замесва. Беше се възползвала вече от приятелството на Тад и на следващия ден, когато той видеше името й в дневника, щеше да се чувства отвратително. Единствената й надежда беше, че двамата й нападатели няма да докладват за присъствието й в лабораторията, тъй като щяха да ги свържат с нападението над нея. Но дори така тя не можеше да разчита, че няма да измислят някоя правдоподобна лъжа за случилото се. Щеше да е тяхната дума срещу нейната, а от утре думите й нямаше да означават нищо в Центъра. В това беше сигурна. Претегляйки всичко, което знаеше, заключи, че сигурно полицията в Атланта щеше да започне да я издирва още от сутринта.
Тя си спомни, че куфарът й е още в багажника на колата, и се насочи към най-близкия мотел. Веднага след като си резервира стая, се обади на Ралф. Той отговори сънено чак след петото позвъняване.