Самият град бе точно такъв, какъвто си го беше представяла. От двете страни на главната улица се редяха тухлени и дървени постройки. Имаше фалирало кино, а най-голямото заведение беше магазинът за железарски стоки и храни.
На единия ъгъл облицованата с гранитна фасада банка се кичеше с голям часовник с римски цифри. Очевидно това бе от онзи вид градове, които се нуждаеха донемайкъде от 3 ХЕПА филтри!
Улиците бяха почти празни, когато Мариса бавно се плъзна напред. Не видя някакви нови търговски сгради и си помисли, че Професионалните лаборатории сигурно са някъде вън от града. Можеше да попита някого, но кого? Дали да не отидеше до местната полиция?
В края на улицата тя направи обратен завой и се върна назад. Видя смесен магазин, на който се перчеше табелка с надпис „Полиция“.
— Професионални лаборатории ли? Да, извън града са, на Бридж роуд — отвърна собственикът. Беше на щанда на галантерията и тъкмо показваше топове хасе на една клиентка. — Обръщате и карате направо до пожарната. След това като минете Парсънс крийк, завивате наляво и сте там. Няма как да сбъркате. Това е единственото нещо там, освен кравите.
— С какво се занимават? — поинтересува се тя.
— Представа нямам — завъртя глава собственикът. — Нито пък ме интересува. Добри клиенти са, плащат си сметките.
Като следваше указанията му, Мариса излезе от града. Беше прав, че извън очертанията му нямаше нищо, освен крави. След Парсънс крийк пътят дори не беше асфалтиран и тя започна да си мисли дали не са я пратили за зелен хайвер. Но след малко стигна до борова гора, а напред видя да се издига постройка.
С пръст върху клаксона Мариса натисна педала на хондата и миг след това пътят се разшири и премина в паркинг. Там стояха още две коли: бял ван с надпис „Професионални лаборатории“ от едната страна и светлобежов мерцедес.
Тя спря до вана. Сградата беше с островърхи покриви и огледални стъкла, които отразяваха околната гледка. Из въздуха се носеше аромат на бор. Мариса натисна вратата, но тя не се отвори, дори не помръдна, сякаш беше заключена. Тя отстъпи назад и започна да се оглежда за звънец, но такъв не се виждаше. Огледа се и почука няколко пъти, но осъзна, че е прекалено тихо, за да може някой отвътре да я чуе. Наложи се да се откаже да влезе през главния вход и реши да заобиколи сградата. Когато стигна до първия прозорец, заслони очи отстрани и се опита да надникне през огледалните стъкла. Не беше възможно.
— Знаете ли, че сте в нарушение? — попита глас с неприятелски нотки.
Тя виновно отпусна ръце.
— Това е частна собственост — произнесе набит мъж на средна възраст, облечен в син работнически гащеризон.
— Ъ-ъ-ъ… — запелтечи Мариса, като отчаяно се опитваше да измисли извинение за присъствието си.
С посивялата си къса подстрижка и румения си вид мъжът изглеждаше точно като селяк от южните щати от петдесетте.
— Видяхте ли табелките? — попита той и посочи предупредителните табелки на паркинга.
— Ами, да — призна Мариса. — Но виждате ли, аз съм лекарка… — Тя се поколеба. Това че е лекар не й даваше правото да нарушава ничия собственост. Тя бързо продължи: — Тъй като имате вирусологична лаборатория, бих искала да знам дали извършвате вирусологични изследвания.
— Какво ви кара да мислите, че това е вирусологична лаборатория? — вдигна вежди мъжът.
— Така чух.
— Е, не сте чули правилно. Тук се занимаваме с молекулярна биология. И заради опасност от индустриален шпионаж се налага да сме много внимателни. Така че ще е по-добре да се махате, преди да съм се обадил в полицията.
— Няма да е необходимо — каза Мариса. Замесването на полицията беше последното, което искаше. — Наистина се извинявам. Не исках да съм нахална. Просто имах желание да разгледам лабораторията ви. Няма ли някакъв начин да се уреди?
— Не може и дума да става — категорично отсече мъжът.
Той я придружи до колата й, а чакълът хрущеше под стъпките им.
— Има ли някой, с когото да се свържа за една обиколка вътре? — попита Мариса, когато седна зад волана.
— Аз съм шефът — произнесе мъжът просто. — Мисля, че е по-добре да тръгвате. — Той отстъпи от колата и я изчака да потегли.