— Мога ли да ви помогна? — попита той със силен южняшки акцент.
— Вие ли сте господин Дейвис?
— Аха. — Мъжът заби палци под тирантите си.
— Имам няколко въпроса — започна Мариса. — Във връзка с корпоративното право. Смятате ли, че бихте могли да ми отговорите?
— Може би — каза господин Дейвис. Той й направи жест да влезе.
Обстановката изглеждаше като декор за филм от трийсетте, завършен с вентилатор на бюрото, който бавно се въртеше напред-назад, разлиствайки листите. Господин Дейвис седна и се облегна назад, като сложи ръцете си под тила.
— Какво точно искате да разберете? — изгледа я той.
— Интересува ме една корпорация — започна Мариса. — Ако става въпрос за обединение на фирми, мога ли да разбера имената на собствениците?
Господин Дейвис се наведе напред и облегна лакти на бюрото.
— Може би да, а може би не — усмихна се той.
Мариса изсумтя. Разговорът с господин Дейвис напомняше вадене на думите с ченгел. Но преди да е повторила въпроса си, той продължи:
— Ако въпросната компания е акционерно дружество, може да се окаже трудно установяването на акционерите, особено ако голяма част от акциите на борсата са поверени на адвокат, упълномощен от трета страна. Но ако компанията е съдружие, тогава би било лесно. Във всеки случай винаги е възможно да се разбере името на обслужващия пълномощник, ако сте решили да заведете съдебен процес. Това ли е, което имате предвид?
— Не — поклати глава Мариса. — Искам само информация. — А как би могло да се разбере дали компанията е съдружие, или акционерно дружество?
— Лесно — каза господин Дейвис и отново се облегна назад. — Единственото, което трябва да направите, е да отидете до щатската управа в Атланта, да посетите офиса на министъра и да попитате за отдел „Корпорации“. Кажете на чиновника името на компанията и той ще я намери. Намира се в публичния регистър и в случай че въпросната компания е регистрирана в Джорджия, ще бъде вписана там.
— Благодаря ви — каза Мариса, съзирайки светлина в края на тунела. — Колко ви дължа за услугата?
Господин Дейвис вдигна вежди, оглеждайки лицето й.
— Двайсет долара, освен…
— С удоволствие — прекъсна го Мариса, извади банкнота от двайсет долара и му я подаде.
Върна се до колата и подкара обратно към Атланта. Беше доволна, че има цел, дори и шансовете да намери смислена информация да изглеждаха ужасно малки.
Шофираше със скорост под разрешената. Последното, което искаше, бе да я спре полицията. Нямаше голям трафик и тя се оказа в града в 4 следобед. Паркира в един гараж и тръгна пеша към щатския съвет.
Видимо притеснена от присъствието на полицаите, тя се изпоти, докато изкачваше стъпалата, сигурна, че ще бъде разпозната.
— Д-р Блументал? — извика един глас.
За част от секундата си помисли дали да не избяга. Вместо това обаче се обърна и видя една от секретарките на Епидемиологичния Център, умна млада жена на около двайсет, която вървеше към нея.
— Алис Маккейб, от офиса на д-р Карбонара. Помните ли ме?
Мариса я помнеше и през следващите няколко минути на изтезание бе принудена да води неангажиращ разговор. Госпожица Маккейб очевидно не подозираше, че Мариса е „издирвана“.
Веднага щом стана възможно, тя побърза да се сбогува и влезе в сградата. Повече от всичко искаше да получи някаква информация и да си тръгне. За съжаление, пред отдел „Корпорации“ се виеше голяма опашка. Търпението й започна да се изчерпва и докато чакаше реда си с ръка пред лицето, надявайки се, че така няма да я познаят, тя започна да се пита дали не е време да се маха веднага от тук.
— Какво мога да направя за вас? — попита чиновникът, когато най-сетне дойде редът й.
— Бих искала да получа информация за корпорация, наречена „Професионални лаборатории“.
— Къде се намира? — Чиновникът си сложи очилата и въведе името в компютърен терминал.
— Грейсън, Джорджия.
— Окей — промърмори чиновникът. — Ето я. Основана едва миналата година. Какво бихте искали да знаете?
— Дали е съдружие или акционерно дружество. — Тя се опита да си спомни какво й беше казал господин Дейвис.
— Дружество с ограничена отговорност, подглава S.
— Какво означава това? — вдигна вежди Мариса.