— Но ние ти наредихме да спреш! — изкрещя Джаксън. — Веднага след епидемията в клиника „Рихтер“.
— С половин уста, мога да добавя — озъби му се Хеберлинг. — Бяхте доволни от резултатите ми. Затвориха не само клиника „Рихтер“, но нивото на новите абонати на Калифорнийския здравен план за пръв път от пет години намаля. ЛСД внезапно е обхванат от пристъп на угризение, но като цяло всички сте щастливи. А аз доказах, че Ебола е първокачествено биооръжие, въпреки липсата на ваксина или лечение. Показах, че е лесна за вкарване, относително лесна да се овладее и опустошително заразна за малко население. Д-р Джаксън, и двамата постигнахме каквото искахме. Сега остава само да се справим с Блументал, преди да ни е причинила истински неприятности.
— Казвам ти веднъж завинаги — наблегна Джаксън. — Не искаме повече да се използва Ебола. Това е заповед!
Хеберлинг се разсмя.
— Д-р Джаксън — каза той и се наведе напред, — имам странното чувство, че игнорираш фактите. ЛСД не е вече в положение да ми дава заповеди. Осъзнаваш ли какво ще се случи с кариерата ти, ако истината излезе наяве? И ти казвам, че то ще стане, ако не ми позволиш да се справя с Блументал както аз намеря за добре.
За момент Джаксън се бори със съвестта си. Искаше му се да стисне Хеберлинг за шията и да го удуши. Но знаеше, че той е прав: ръцете на Лекарския съюз за действие бяха вързани.
— Хубаво — произнесе той неохотно. — Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще ти дам думата си. В края на краищата, аз съм разумен човек.
Джаксън се изправи.
— Още нещо. Не искам да ми звъниш в офиса. Обаждай се вкъщи на личния ми телефон, ако трябва да се свържеш с мен.
— С удоволствие — каза Хеберлинг.
Тъй като по дестинацията Атланта — Чикаго се пътуваше много, Мариса трябваше да чака само половин час за следващия полет. Купи си някакъв роман на Дик Франсис, но не можа да се съсредоточи. Най-накрая реши да звънне на Тад и поне да се опита да му се извини. Не беше сигурна до каква степен да му разкаже подозренията си, но реши да импровизира. Набра номера на лабораторията и както очакваше, той още не си беше тръгнал.
— Мариса е — произнесе тя в слушалката. — Сърдиш ли ми се?
— Бесен съм.
— Тад, съжалявам.
— Взела си един от пропуските ми.
— Тад, наистина съжалявам. Когато се видим, ще ти обясня всичко.
— Наистина си влязла в секретната лаборатория, нали? — Гласът на Тад стана неестествено хладен.
— Ами, да.
— Мариса, знаеш ли, че в лабораторията е истинска касапница, всичките животни са мъртви, а някои хора трябваше да бъдат закарани за лечение в спешното в Емъри?
— Двама мъже влязоха в лабораторията и ме нападнаха.
— Нападнали са те?
— Да — отвърна тя. — Трябва да ми повярваш.
— Не знам на какво да вярвам. Защо все на теб ти се случва?
— Заради епидемиите на Ебола. Тад, знаеш ли кои са пострадали?
— Мисля, че един от лаборантите от друг отдел.
— Защо не разбереш? Може би ще успееш да научиш кой друг е влизал онази нощ в лабораторията.
— Не мисля, че е възможно. Никой няма да ми каже нищо точно сега, защото знаят, че с теб сме приятели. Къде си?
— На летището — каза Мариса.
— Ако онова, което казваш — че са те нападнали — е истина, тогава трябва да се върнеш тук и да обясниш. А не да бягаш.
— Не бягам — настоя Мариса. — Отивам в Американската Медицинска Асоциация в Чикаго, искам да науча някои неща за една организация, която се нарича Лекарски съюз за действие. Чувал ли си някога за нея? Струва ми се, че по някакъв начин имат пръст в цялата работа.
— Мариса, мисля, че трябва да се върнеш директно в Центъра. Намираш се в беда, в случай че не го знаеш.
— Знам, но онова, което правя, е по-важно. Не можеш ли да попиташ в Офиса за биозащита кой друг е влизал в секретната лаборатория онази вечер?