Когато погледна отново към него, той бавно извади цигара и я запали с една ръка, другата не изпускаше куфарчето. Изведнъж тя се сети как Тад споменава, че взломаджията е носел куфарче.
Скри лице в шепите си и се помоли това да е игра на въображението й. След малко разтърка очи и отново погледна. Мъжът беше изчезнал.
Господи, какво й ставаше? Допи чая си и попита за посоката, в която се намираше „Палмър хаус“. Отправи се натам, като нервно местеше своето собствено куфарче от едната в другата си ръка. На първия ъгъл се огледа: същият човек вървеше срещу нея.
Като смени посоката мигновено, Мариса пресече улицата. С периферното си зрение видя мъжа да продължава към средата на пресечката, след което пресече след нея. С нарастващо чувство на паника тя се огледа за такси, но улицата беше празна. Обърна се и хукна към електрическото влакче. Бързешком изкачи стъпалата, присъединявайки се към голяма група. Искаше да е сред тълпата.
Щом се озова на платформата, се почувства по-добре. Около нея имаше много хора и тя бе на достатъчно голямо разстояние от входа. Сърцето й продължаваше да се блъска в гърдите, но поне беше в състояние да мисли. Наистина ли беше същият човек? Беше ли я последвал?
Сякаш в отговор на въпроса й мъжът изскочи в полезрението й. Имаше продълговато лице, груба кожа и плътна петдневна брада. Зъбите му бяха квадратни, с голямо разстояние между тях. Той се изкашля в шепата си.
Преди да е успяла да помръдне, влакчето изтрополи по релсите и тълпата се люшна напред, повличайки я. Тя загуби мъжа от поглед.
Като се опитваше да застане до вратата, Мариса се надяваше, че ще може да слезе в последния момент, както беше виждала да го правят в шпионските филми, но тълпата й попречи и вратата се затвори, преди да е стигнала до нея. Тя се обърна и огледа лицата около себе си, но не видя мъжа със скования лакът.
Влакчето потегли напред, принуждавайки я да се хване за лоста горе. В този миг го видя — държеше се за същия лост със здравата си ръка. Беше толкова близко, че можеше да усети одеколона му. Той се обърна и очите им се срещнаха. Лека усмивка изви ъгълчетата на устата му, когато се пусна от лоста. Изкашля се и бръкна в десния си джоб.
Мариса изгуби присъствие на духа и се развика. Опитваше се бясно да избяга от мъжа, но тълпата отново й попречи. Виковете й заглъхнаха и никой нито се помръдна, нито проговори. Хората просто стояха и я гледаха. Колелата на влакчето изпищяха на острия завой и Мариса и мъжът се хванаха за лоста, за да не паднат. Ръцете им се докоснаха.
Тя се пусна, сякаш опарена от нажежено желязо. След това, за нейно върховно облекчение, един полицай успя да си проправи път към нея.
— Добре ли сте? — извика той, надвиквайки шума.
— Този човек ме преследва — каза Мариса и посочи непознатия.
Полицаят се обърна към него:
— Истина ли е?
Онзи поклати глава.
— Никога не съм я виждал преди. Не знам за какво говори.
Полицаят се обърна пак към Мариса, когато влакчето започна да забавя.
— Искате ли да подадете оплакване?
— Не, стига да ме остави на мира.
Заради скърцането на колелата и съсъкът на въздушните спирачки не се чу, когато влакчето спря. Вратите се отвориха мигновено.
— Ще сляза, ако това ще накара госпожицата да се чувства по-добре — каза бизнесменът.
Няколко души се отправиха към вратите. Останалите просто гледаха. Полицаят задържа вратата отворена с тяло и погледна въпросително към Мариса.
— Да, бих се чувствала по-спокойна — кимна Мариса, внезапно усъмнена в адекватността на реакцията си.
— Добре ли сте сега? — попита полицаят.
— Много по-добре — отвърна тя. Отдъхна си, когато непознатият слезе, но се боеше, че ченгето може да поиска да му покаже личната си карта. Поблагодари му сърдечно, когато той се отдалечи.
В следващия момент осъзна, че всички погледи са заковани в нея и когато влакчето спря на следващата спирка, слезе. Вече на улицата, изпълнена с ирационален страх, че мъжът може да изникне отнякъде и да я последва, тя хвана първото такси, за да стигне до „Палмър хаус“.
В колата успя да се съвземе до известна степен. Знаеше, че я дебне опасност, но нямаше представа към кого да се обърне. Предполагаше, че става въпрос за заговор, но нищо конкретно. И най-лошото — нямаше доказателства; нищо — само няколко, до голяма степен насочващи, факта.