Тя затвори и задържа замислено ръка на слушалката. Винаги й бе приятно да говори с Ралф. Беше го грижа за нея.
Като повечето бизнесмени, каквито бяха над деветдесет процента от пътниците, Мариса си поръча питие. Все още бе кълбо от нерви. Водката с тоник я успокои до голяма степен и тя дори се заговори с красивия русокос търговец от Чикаго, който се казваше Дани. Оказа се, че той има сестра лекарка, която работеше на Хаваите. Този човек говореше толкова ентусиазирано, че Мариса накрая затвори очи и се престори на заспала, за да подреди мислите си.
Въпросът, който я терзаеше, беше: как мъжът със сакатата ръка бе разбрал, че тя е в Чикаго. Освен това откъде можеше да знае, че е била в секретната лаборатория? Умът й непрекъснато се връщаше към Тад. Когато Тад бе открил липсващата си карта за достъп, със сигурност се е досетил, че тя ще я използва онази нощ. Може би е казал на Дубчек, за да избегне неприятностите. Тад освен това знаеше, че тя лети за Чикаго… И все пак не можеше да повярва, че той е изпратил човек по следите й, за да я убие. А колкото и да се възмущаваше от Дубчек, не можеше да не го уважава като учен. Беше й трудно да го свърже с финансово ориентирания Лекарски съюз за действие.
Напълно объркана както от логичните изводи, така и от параноична самозаблуда, искаше й се да не бе изпускала от ръце медицинския пистолет. Ако Тад бе замесен по някакъв начин, то тя бе изгубила единственото си категорично доказателство, с което да докаже умишленото използване на Ебола.
Когато самолетът кацна на летище „Ла Гуардия“, Мариса реши, че ако избухването на зараза в Ню Йорк потвърди теорията й за произхода на епидемията от Ебола, тя директно трябва да отиде при адвоката, намерен от Ралф и да съобщи на него и полицията за какво става дума. Не й се искаше повече да се прави на героиня. Не и срещу група мъже, които не даваха пет пари, че подлагат на смъртен риск цялото население.
Самолетът спря, всички разкопчаха предпазните си колани и Мариса стана и издърпа куфара си от отделението за багажа над главата си. Дани упорито настояваше да й помогне, но когато се разделиха и си пожелаха „довиждане“, тя се зарече за в бъдеще да е по-внимателна. Повече нямаше да разговоря с непознати и нямаше да казва истинското си име. В крайна сметка реши да не се регистрира в „Плаза“ под името Керъл Брадфорд. Вместо това щеше да пренощува в близкия „Есекс хаус“, използвайки името на своя съученичка от гимназията — Лиса Кендрик.
Джордж Валхала стоеше пред гишето на фирмата за коли под наем „Авис“ и небрежно оглеждаше тълпата в залата с лентите за получаване на багаж. Работодателите му го наричаха с прякора „Краставата жаба“ не заради външния му вид, а по-скоро заради необикновеното му търпение, което му даваше възможност да стои тихо часове наред на едно място като жаба, дебнеща насекомо.
Но работата му в момента не бе свързана с използването на специалния му талант. Беше на летището съвсем отскоро и разполагаше с информацията, че момичето ще пристигне с полета в пет или в шест часа от Чикаго. Първият току-що бе кацнал и няколко пътници се въртяха около лентите за багаж.
Единственият незначителен проблем, който Джордж бе предвидил, че ще възникне, бе, че описанието, което му бяха дали, е прекалено неясно: привлекателна, ниска, трийсетгодишна жена с кестенява коса. Обикновено работеше със снимка, но в този случай не разполагаше с време да си я набави.
В този момент я видя. Тя трябваше да е. Беше почти с трийсетина сантиметра по-ниска от всички останали в армията от хора със служебни куфарчета в ръце, струпани около лентата. След това забеляза, че тя заобиколи лентата — както изглежда, бе държала багажа си в салона на самолета.
Отблъсквайки се от гишето за коли под наем, Джордж се насочи към Мариса, за да я огледа добре. Последва я навън, където тя се нареди на опашката за таксита. Определено бе привлекателна, както я бяха описали, и пак както я бяха описали — ниска. Той се запита как, по дяволите, е успяла да надвие Пол в Чикаго. През ума му мина предположението, че е специалистка по някакво бойно изкуство. Във всеки случай изпита уважение към способностите й. Знаеше, че Ал също изпитва уважение към нея, иначе Ал не би се забъркал в цялата тази каша.
След като я огледа добре, Джордж прекоси улицата пред терминала и се качи в едно такси, което го чакаше на стоянката отсреща.
Шофьорът се извърна и го попита:
— Видя ли я? — Беше мършав тип с птичи черти, абсолютен контраст на пълния, крушообразен Джордж.