— Преди няколко часа ми каза, че се връщаш оттам, закъдето съм тръгнал. Е, не съм стигнал още, но започвам да разбирам откъде се връщаш. Ти истински ненавиждаш всичко, зад което стои „Аквитания“. И най-вече хората, които я управляват.
Конвърс се обърна.
— С всяка своя частица — потвърди той. — Затова трябва да обсъдим случилото се тази вечер.
— Казах ти, че нямах избор. Сам ме предупреди, че хората от посолството, които видях на летището, са на страната на Делавейн. Не можех да поема риска.
— Знам. Сега и двамата сме преследвани от своите и защитавани от враговете. Трябва да помислим, капитане.
Телефонът дразнещо звънна два пъти. Фицпатрик скочи от стола, първата му реакция беше шокова. Джоел го гледаше и го успокояваше с поглед.
— Извинявай — рече Конъл. — Още не съм на себе си. Ще се обадя, вече съм добре — отиде до телефона и вдигна слушалката. — Ja? — послуша няколко секунди, закри я с ръка и погледна към Конвърс. — Международната телефонистка. Сан Франциско. Това е Мегън.
— Което ще рече Ремингтън — заяви Джоел. Устата му внезапно пресъхна, пулсът му се ускори.
— Мегън? Да, тук съм. Какво има? — Фицпатрик се втренчи пред себе си, докато сестра му говореше. Започна често да кима, мускулите на челюстта му се разиграха, докато се мъчеше да се съсредоточи. — О, Боже!… Не, всичко е наред. Наистина. Имаш ли номера? — Конъл погледна надолу към малката масичка. Имаше тефтерче, но липсваше молив. Вдигна очи към Джоел, който вече беше тръгнал към писалището за химикалката. Фицпатрик протегна ръка, взе я и записа няколко телефонни номера. Конвърс стоеше настрана. Осъзна, че сдържа дъха си, пръстите му стискаха неистово чашата. — Благодаря ти, Мегън. Знам, че и без това изживяваш кошмарно време, но ще трябва да ми се обадиш пак. Набери ме по автомата, чу ли? Добре, Мег, честна дума. Довиждане — флотският юрист затвори телефона. Ръката му за момент остана върху апарата.
— Обаждал се е Ремингтън, нали? — обади се Джоел.
— Да.
— Какво е станало?
— Някой се е опитал да вдигне флагчето от служебното ти досие — отвърна Фицпатрик, обърна се и погледна към Конвърс. — Всичко е наред. Ремингтън не разрешил.
— Кой е бил?
— Не знам, ще трябва да се обадя на Дейвид. Мегън няма понятие какво значи флагче, а още по-малко кой си ти. Съобщението било „постъпи искане за вдигане на флагчето“, но той го спрял.
— Значи всичко е наред.
— Така казах и аз, но не е.
— По-ясно, по дяволите!
— Моята заповед е в сила за определен срок. Ти допусна, че това ще стане, но аз — не. Искането не е постъпило от някоя дребна риба. Ще си тръгнеш от онази среща и след няколко часа новите ти приятели ще държат в ръце досието ти. Мразещият Делавейн Конвърс се е превърнал в преследващия Делавейн Конвърс.
— Обади се на Ремингтън — Джоел отиде до френския прозорец, отвори го и излезе на малкия балкон. Чуваше гласа на Фицпатрик отвътре — поръчваше разговор със Сан Диего. Джоел бръкна в джоба си за цигари и запали една. На яркия блясък на запалката долови някакво движение и погледна натам. През два балкона, на около десет метра вдясно, един мъж го наблюдаваше. Силуетът му ясно се очертаваше на смътната светлина. Той кимна и се прибра. Дали беше обикновен гост, излязъл случайно за глътка чист въздух? Или „Аквитания“ беше поставила постове? Конвърс чуваше флотския юрист, който разговаряше спокойно, обърна се и влезе в стаята.
Конъл седеше от другата страна на масата. Държеше слушалката с лявата ръка, а дясната беше над тефтерчето. Записа нещо и бързо рече:
— Чакай малко. Значи Хикмън ти разреши да продължиш забраната, но не пожела да ти разкрие името на човека, внесъл искането… Разбирам. Добре, Дейвид, благодаря ти много. Ще излизаш ли тази вечер?… В такъв случай, ако ми потрябваш, ще те намеря на този номер… Да, знам какво представляват телефоните в Сонома. Един дъжд им стига. Още веднъж ти благодаря, Дейвид. Довиждане — Фицпатрик затвори и изгледа странно, почти виновно Джоел. Поклати глава и намръщен въздъхна.
— Какво има? Какво се е случило?
— Най-добре на утрешната среща да събереш всичката възможна информация. Или вече е днешната?
— Минава полунощ. Защо?
— Защото след двайсет и четири часа флагчето ще се вдигне и досието ти ще отпътува за Пети военноморски отдел в Норфък, а там има важни клечки. Ще разберат всичко, което не искаш да знаят за теб. Срокът е седемдесет и два часа.
— Продължи го!
Конъл се изправи с безпомощно изражение.
— На какво основание?
— Националната сигурност, естествено.
— Знаеш, че трябва да посоча конкретни причини.