— Разбирам — рече Фицпатрик. — Всъщност ще кажа истината, каквато я виждах, когато тръгнах насам да те търся. Само ще разменя целите. От човека, който ще ми помогне, се превръщаш в човека, когото преследвам.
— Точно така. И тогава ще бъда посрещнат с почести в имението на Лайфхелм.
— В такъв случай едно нещо не ти е ясно.
— Какво?
— Искаш официално да те обвиня в предумишлено убийство. Да те обявя за убиец. След това няма да мога да взема думите си обратно.
— Знам. Действай.
Джордж Маркъс Делавейн изви осакатеното си тяло под странно оцветената карта на стената. Мразеше пречките, а в момента една му се разясняваше от адмирал в Пети военноморски отдел.
— Степента на флагчето е четири нула — говореше Сканлън. — За да го освободим, трябва да минем през всички процедури на Пентагона и не е нужно да ви обяснявам какво значи това. Можем да се справим с формалностите, но поемаме риска да…
— Знам какъв риск поемаме — прекъсна го Делавейн. — И подписите, и имената на хората са риск. Защо четири нула? Кой я е определил и защо?
— Старшият юридически офицер на базата. Проверих го. Той е трети капитан на име Фицпатрик и в досието му няма нищо, което да ни подскаже защо го е направил.
— Ще ви кажа защо — заяви палачът от Сайгон. — Крие нещо. Пази оня Конвърс.
— Защо му е на старши юридически офицер от флотата да прикрива цивилен при подобни обстоятелства? Нямат никаква връзка. Освен това защо именно четири нула? Това само привлича внимание към действията му.
— И плътно затваря достъпа до онова досие — Делавейн помълча, после продължи, преди адмиралът да го прекъсне. — Този Фицпатрик… Проверихте ли списъка ни?
— Не е от нашите.
— Включването му разглеждано ли е? Говорено ли е с него?
— Нямах време да разбера — чу се звън, който не беше част от разговора на двамата мъже. Сканлън натисна някакъв бутон и заговори с ясен, официален глас. — Да? — последва мълчание и след няколко секунди адмиралът съобщи: — Пак е Хикмън.
— Може да има нещо за нас. Обадете ми се.
— Хикмън не би ни казал и дума, ако знаеше, че съществуваме — отсече Сканлън. — След няколко седмици ще е сред първите, които ще изчезнат. Ако зависеше от мен, бих го разстрелял.
— Обадете ми се — повтори Джордж Маркъс Делавейн, загледан в картата на нова Аквитания.
Хаим Абрамс седеше на кухненската маса в малката си каменна средиземноморска вила в Цахала — предградие на Тел Авив, предпочитано от пенсионирани военни и хора с достатъчно високи доходи или влияние, за да си позволят да живеят там. Прозорците бяха отворени и ветрецът от градината раздвижваше тежкия въздух на лятната нощ. В две от стаите имаше климатична инсталация, в други три на таваните бяха монтирани вентилатори, но Хаим обичаше кухнята. Навремето той и хората му планираха нападенията си от примитивни кухнички. В Негев често се раздаваше оръжие, докато пустинно пиле вреше на печка с дърва. Кухнята беше душата на къщата. Тя даваше топлина и храна на тялото, пречистваше главата за обмисляне на тактиката, щом жените я напуснеха след изпълнение на задълженията си и не досаждаха на мъжете с безкрайните си баналности. Жена му спеше горе. Добре. Отдавна нямаше какво да си кажат, вече не можеше да му помага. А дори да можеше, нямаше да иска. Бяха загубили сина си в Ливан — нейния син, беше заявила тя, учител, учен, не войник, не убиец по собствен избор. Твърде много синове загинаха и от двете страни, каза тя. Старите заразяват младите със своите вражди и изтъркани библейски легенди, с които оправдават смъртта и преследването на съмнителни териториални завоевания. Смърт, беше проплакала тя! Забравила беше младостта си, прекалено много хора забравяха твърде бързо. Но Хаим Абрамс не забравяше, никога нямаше да забрави.
И нюхът му беше остър като никога. Онзи адвокат Конвърс! Всичко беше прекалено интелигентно, вонеше на хладни, аналитични умове, а не на разпалеността на вярващите. Специалистът от Мосад беше най-добрият, но дори Мосад допускаше грешки. Специалистът търсеше мотив, сякаш можеше да разреже човешкия мозък и да заяви, че това действие е предизвикало онази реакция, че това наказание е предизвикало онова отмъщение. Прекалено умно беше! Вярващите се захранваха от жарта на убежденията си. Те бяха единственият им мотив.
Хаим знаеше, че е откровен човек, който винаги казва каквото мисли, но това не беше от липса на интелигентност или поради отсъствието на тънки възприятия. Уменията му на бойното поле доказваха противното. Беше прям, защото знаеше какво иска, а превземките и остроумията бяха загуба на време. През годините, които беше живял с убежденията си, нито веднъж не срещна друг вярващ, който да си позволи да губи време.