— Това не е твоята битка, ma cherie. Беше наша. След Берлин винаги сме били само двамата. Тогава се борихме заедно, борим се заедно и сега, като един човек.
Майка й почина след шест дни, а шест месеца по-късно баща й запали цигара на остъклената веранда и заспа, за да не се събуди повече. Щастливо избавление. Валери не можа дори да заплаче. Беше шок, но не и трагедия. Където и да се намираше сега, той искаше да е там.
И така, Валери Шарпантие започна да търси работа с добра заплата, която да не зависи от продадените картини на неизвестна художничка. Порази я не толкова фактът, че лесно намери такава работа, а че тя нямаше нищо общо с дебелата папка скици и рисунки, които беше занесла. Втората рекламна агенция, към която се обърна, изглеждаше много по-заинтересувана от доброто й владеене на немски и френски. Беше времето на корпоративното поглъщане на по-малки фирми, на многонационалните съюзи, в които едни и същи юридически лица печелеха от двете страни на Атлантика. Валери Шарпантие, в душата си художничка, на повърхността се превърна във фирмена хиена. Човек, който можеше бързо да скицира и рисува, да представя стоки и да говори езици. Всичко, което беше дълбоко чуждо на душевността й, все пак й осигури добър начин на живот за жена, която живееше в очакване името й върху платното да започне да значи нещо.
Тогава в живота й се появи мъж, който накара всички предишни връзки да избледнеят от паметта й. Мил, почтен човек със собствени проблеми, само дето не говореше за тях, не желаеше да говори за тях, а това трябваше да й подскаже нещо. Джоел, нейният Джоел, в един момент излиятелен, в следващия — затворен, но винаги зад някакъв щит, зад фасада от чувство за хумор, често колкото хаплив, толкова и смешен. Известно време си влияеха добре един на друг. И двамата бяха амбициозни, макар и по различни причини — тя заради независимостта, която пораждаше признанието, той заради изгубените години, които не можеше да си върне. Всеки от тях действаше като буфер, когато другият изживяваше разочарование или срещаше пречка. Но всичко започна да се разпада. Причините й бяха до болка ясни, но той не можа да ги схване. Джоел до такава степен започна да се опива от собствения си напредък, от собствената си решимост, че спря да обръща внимание на всичко друго и най-вече на нея. Никога не повишаваше глас, не командваше, но гласът му беше леден, а властността все повече избиваше на повърхността. Ако имаше точен момент, когато нещата тръгнаха надолу, можеше да го посочи като един ноемврийски петък. Агенцията я беше командировала в Берлин, „Телефункен“ нервно настояваше за някакви специални услуги и тя беше избрана да успокои бурята. Опаковаше багажа си, когато Джоел се прибра от работа. Влезе в спалнята и я попита закъде се стяга. Когато му каза, той отсече:
— Не можеш да отидеш. Утре вечер сме канени у семейство Брукс в Ларчмънт. Ще бъдат също Талбът и Саймън. Сигурен съм, че ще обсъждат международния отдел. Трябва да присъстваш.
Беше го погледнала с безмълвно отчаяние. Не отиде в Германия. Но това беше повратният момент. Оттук нататък нещата се затъркаляха надолу все по-бързо и след няколко кратки месеца тя осъзна, че краят е близо. Напусна агенцията и пое трънливия път на свободната практика с надеждата, че повечето време, което щеше да му посвети, може да помогне. Но не помогна, той очевидно се противеше на всеки открит акт на саможертва от нейна страна, колкото и да се стараеше да го прикрива. Периодите му на затваряне в себе си зачестиха и в известен смисъл Валери изпитваше жалост към него. Не можеше да обуздава гневните си изблици и беше ясно, че това, което става, не му харесва, но не може да се промени. Беше на път да прегори и тя се чувстваше безсилна да му помогне.
Ако ставаше въпрос за друга жена, би се борила, би предявила правата си и би ги отстоявала яростно, но нямаше с кого да си съперничи, бяха само той и натрапчивите му идеи. Накрая разбра, че не може да пробие щита му. Обвини го в емоционално изчерпване и той се съгласи с тихия си любезен глас. На следващия ден се изнесе от апартамента.
Тя настоя да й плаща издръжка четири години — колкото години й беше отнел. Но тези четири години на великодушие са към своя край, разсъждаваше Вал, докато почистваше четките и стържеше палитрата. Бяха изтекли през януари и последният чек пристигна както винаги на петнайсето число. Преди пет седмици, когато обядваха в бостънския „Риц“, Джоел й предложи да продължи да праща чекове. Заяви, че е свикнал и че печели повече, отколкото може да харчи. Отклони предложението му, като каза, че нещата са много по-добре, отколкото изглеждат. Той се усмихна и с полутъжната си, но заразителна усмивка отвърна: