— Ако се променят, винаги можеш да разчиташ на мен.
Да върви по дяволите!
Бедният Джоел. Тъжният Джоел. Беше добър човек, понесен от водовъртежа на вътрешните си конфликти. А Вал беше стигнала, докъдето можа. Ако беше продължила, щеше да отрече самата себе си. Не искаше да допусне това и не бе го допуснала.
Остави четките на таблата, отиде до стъклените врати и се загледа в дюните и океана. Той беше някъде там, далече, все още в Европа. Дали днес щеше да се сети за нея? Беше годишнина от сватбата им.
Като обобщение можем да кажем, че Хаим Абрамс е модел на поведение в хаоса на борбата за ежедневно оцеляване. Това са години на безспирни, яростни престрелки, на надхитряне и надживяване на противника, решен да унищожи не само селищата на сабрите, но и стремежа на пустинните евреи към отечество, политически свободи и религиозно волеизлияние. Не е трудно да се разбере откъде идва Абрамс и защо се е превърнал в това, което е. Плашеща е целта, до която може да стигне. Той е фанатик, без чувство за баланс или компромис по отношение на други народи с идентични стремления. Ако човек има различна окраска, той е враг дори ако е от същия лагер. Въоръжената сила надделява над преговорите по всички въпроси и дори онези в Израел, които се обявяват за по-умерени позиции на базата на безопасни граници, са обвинени в предателство. Абрамс е империалист, който вижда един вечно разширяващ се Израел като управляваща империя на целия Близък изток. Подходящ край на този материал е коментарът му по повод изявлението на министър-председателя по време на ливанското нападение: „Ние не ламтим дори за сантиметър ливанска земя.“ Отговорът на Абрамс, казан пред войските, които в голямата си част му симпатизират, е следният: „И дума да не става за сантиметър! Искаме цялата проклета страна! След това Газа, Голан и Западния бряг! А защо не и Йордания, Сирия, дори Ирак! Имаме средствата и волята! Ние сме богоизбраните деца на Авраам!“
Той е ключът на Делавейн във врящия Близък изток.
Наближаваше обяд и високото слънце биеше директно по балкончето зад френските прозорци. Остатъците от късната закуска бяха изнесени от прислугата и на ловната маса беше останал само сребърен чайник. Бяха чели цели часове, след като им донесоха първото кафе в шест и половина сутринта. Конвърс остави досието и посегна към цигарите, оставени на масата до креслото. „Не е трудно да се разбере откъде идва Абрамс… Плашеща е целта, до която може да стигне.“ Джоел погледна към Конъл Фицпатрик, който седеше на дивана, надвесен над ниската масичка. Четеше и си водеше бележки на телефонното тефтерче. Досиетата на Бертолдие и Лайфхелм бяха подредени на спретната купчинка вляво от него. Фицпатрик ми каза почти същите думи, мислеше Конвърс. „Започвам да разбирам откъде идваш…“ Естественият въпрос, който се налагаше в главата на Джоел, беше прост. Къде отиваше самият той? Надяваше се, че знае. Беше ли неумел гладиатор, който излиза на римската арена и се изправя срещу много по-силни, по-добре въоръжени и превъзхождащи го противници? Или демоните на миналото му го превръщаха в жертва на самия себе си, водеха го към горещия пясък на арената, където разярени, полугладни лъвове чакаха, готови да го разкъсат? Толкова въпроси. Знаеше само, че не може да се върне.
Фицпатрик вдигна очи.
— Какво има? — попита той, очевидно усетил погледа на Конвърс върху себе си. — Адмиралът ли те тревожи?
— Кой?
— Хикмън, от Сан Диего.
— Между другото, и той. Сега, на дневна светлина, сигурен ли си, че ще осигури продължението на забраната?
— Нямам гаранции, но обеща да ми се обади, ако започнат да го натискат. Сигурен съм, че няма да предприеме нищо, без да ме уведоми. Потърси ли ме, Мегън знае какво да прави. Ако се наложи, ще упражня правото си на лична привилегия и ще изискам среща с неназованите хора от Пети отдел. Мога да стигна дотам, че да ги обвиня във връзка със случилото се в Женева. Така ще затворим кръга. Можем да стигнем до пълна забрана, което значи, че флагчето ще се вдигне само при щателно разследване на обстоятелствата.
— Няма да можеш да наложиш забрана, ако и той е с тях. Ще те прегази.
— Ако беше с тях, нямаше да каже на Ремингтън, че ще ми се обади. Щеше да изчака да мине денят и да вдигне флагчето. Познавам го. Не беше само объркан, а направо бесен. Защитава хората си и не обича външен натиск, особено в рамките на флотата. Досието е закрито и докато е така, флагчето ще остане на мястото си. Казах ти, че е много по-ядосан на Норфък, отколкото на мен. Дори не искат да му дадат обяснение, не можели.