— Минавало ли ти е през ум, капитане, че те не могат да тръгнат по този път? Че може би не говорим за хора, които могат да вдигнат телефона и да задвижат тези механизми? Или че ако опитат, ще им откъснат главите може би в буквалния смисъл, с официално мъмрене и куршум в тила? Не вярвам да треперят за кожата си и може би не са се спрели на най-подходящия човек за тази работа, но смятам, че наистина са стигнали до убедително заключение. Не биха могли да работят с техни хора, защото не знаят на кого могат да се доверят.
— Ти си хладнокръвен кучи син.
— Направо леденостуден, капитане. Имаме работа с параноична фантасмагория, наречена „Аквитания“, управлявана от изпитани, предани, високоинтелигентни и изобретателни мъже, които, ако постигнат целите си, ще бъдат гласове на силата и разума в един обезумял свят. Те ще поемат контрола над нашия свят, защото всички други възможности ще бледнеят в сравнение със стабилността. Стабилност, адвокате, като алтернатива на хаоса. Ти какво би избрал, ако беше обикновен човек, с работен ден от девет до пет, с жена и деца, и не можеш да си сигурен, че като се прибереш вечерта, няма да завариш дома си разбит, жена си изнасилена и децата си удушени. Ще гласуваш с две ръце за танкове по улиците.
— И още как — съгласи се флотският юрист. — Остават само няколко дни или седмици. Ако само можех да се добера до нещо… — Конвърс се обърна и тръгна към вратата на спалнята.
— Къде отиваш? — запита Конъл.
— Телефонът на Бийл на Миконос е в куфарчето ми. Той е единственият ми контакт и искам да говоря с него. Трябва да знае, че марионетката току-що се е сдобила с непредвидена свободна воля.
Три минути по-късно Джоел стоеше до масата и притискаше слушалката към ухото си, докато телефонистката в Атина прехвърляше разговора към остров Миконос. Фицпатрик седеше на дивана с досието на Хаим Абрамс, разгърнато на масичката за кафе, и гледаше Конвърс.
— Можеш ли да се свържеш? — попита той.
— Звъни.
Периодичните, пронизителни сигнали се повтаряха — четири, пет, шест пъти. На седмия път слушалката се вдигна.
— Herete?
— Доктор Бийл, моля. Доктор Едуард Бийл.
— Tee tha thelete?
— Бийл. Собственикът на къщата. Извикайте го, моля! — Джоел се обърна към Фицпатрик. — Говориш ли гръцки?
— Не, но смятам да се заема с него.
— Побързай — Конвърс продължи да слуша мъжкия глас от Миконос. Сипеха се неразбираеми гръцки фрази. — Благодаря. Довиждане — Джоел почука няколко пъти по вилката с надеждата, че линията не е прекъснала и говорещата английски гръцка телефонистка още е насреща. — Ало, телефонистката в Атина ли е?… Добре! Искам да ме свържете с друг номер на Миконос, за сметка на същия телефон в Бон — Конвърс посегна към указанията, дадени му от Престън Холидей в Женева. — Банка „Родос“. Номерът е…
След няколко минути се обади банкерът Костас Ласкарис.
— Herete?
— Господин Ласкарис, говори Джоел Конвърс. Помните ли ме?
— Разбира се… Господин Конвърс? — гласът на банкера звучеше отдалечено и някак странно, сякаш беше нащрек или объркан.
— Опитах да се свържа с доктор Бийл на номера, който ми дадохте, но се обажда човек, който не говори английски. Знаете ли къде е Бийл?
По телефона долетя кратка въздишка.
— Човекът, с когото сте говорил, е полицай, господин Конвърс — каза тихо Ласкарис. — Аз го изпратих там. Ученият имаше много ценни неща.
— Защо? Какво искате да кажете?
— Тази сутрин, малко след изгрев слънце, доктор Бийл изкарал лодката си от пристанището, придружен от някакъв човек. Видели са ги няколко рибари. Преди два часа лодката на доктор Бийл беше намерена разбита в скалите отвъд Стефанос. На борда не е имало никой.
Убих го с нож за риба и хвърлих тялото му на стадо акули отвъд скалите на Стефанос.
Джоел затвори телефона. Холидей, Анстет и Бийл вече ги нямаше, всичките му контакти бяха мъртви. Беше марионетка без опора, нишките му бяха изтънели, водеха единствено към сенки.
15
Восъчната кожа на лицето на Ерих Лайфхелм пребледня още повече, очите му се присвиха и нишестенобелите устни се разтвориха. След това кръвта внезапно нахлу в главата му, той се наклони над писалището в кабинета си и изхриптя в слушалката:
— Лондон, повтори името.
— Адмирал Хикмън. Той е…
— Не — прекъсна го рязко немецът. — Другото! На офицера, дето е забранил достъпа до информацията.