— Здравей, Брайън — заговори гласът на контраадмирал Сканлън от Пети военноморски отдел. — Държа да изразя специалната ни благодарност за съдействието, оказано от вашата база.
— От нашата база ли? — попита Хикмън, учуден, че не се изразява благодарност към Държавния департамент.
— Добре, адмирале, твоето съдействие. Задължен съм ти, Хики.
— Можеш да започнеш да ми се отблагодаряваш, като не ме наричаш така.
— Стига де, не помниш ли хокейните ни мачове? Втурваше се на леда и целият кадетски корпус започваше да крещи: „Ей го Хики! Ей го Хики!“
— Мога ли вече да си отпуша ушите?
— Искам просто да ти благодаря, приятелю.
— Точно така, само дето не знам за какво. Прочете ли досието?
— Естествено.
— И какво толкова има в него?
— Е — започна Сканлън нерешително. — Прегледах го по диагонал. Имах тежък ден и честно казано, направо го предадох. Какво според теб има в него? Между нас казано, бих искал да знам, защото едва намерих време да го прелистя.
— А ти какво мислиш? Нищо. Естествено, в ония години слагахме флагчета на подобни документи, защото Белият дом настоя да засекретяваме официално документираните критични бележки, и ние се подчинихме. А и на нас ни беше писнало. Но в това досие няма нищо, което да не е чуто досега или което би представлявало някаква ценност освен за военните историци, които след сто години ще искат да дадат кратко пояснение под черта.
— Е — рече Сканлън още по-нерешително, — този Конвърс здравата е насолил командването в Сайгон.
— Лудия Маркъс ли? Боже мой, аз казах по-остри неща за него на тонкинската конференция, а моят командир ме надмина десетократно. Стоварихме онези момчета в онзи ад, когато бяха подготвени единствено за плажни развлечения и лунапарк… Нищо не разбирам. Ти и моят юридически съветник сте се вторачили в нещо, което е остаряло и дискредитирано. Лудия Маркъс е изпята песен.
— Твоят какво?
— Юридическият ми офицер. Ремингтън, казах ти за него.
— А, да, „натегачът“.
— И на него му направи впечатление казаното за Сайгон. „Ето, заяви той, работата е в тези забележки. Всичко опира до Делавейн.“ Но е бил малък, когато името на Делавейн се размахваше от всяка антивоенна групировка в страната. По дяволите, нали ние го кръстихме Лудия Маркъс. Не, не е заради Делавейн, има нещо друго. Може би важни са бягствата на Конвърс, особено последното. Може би Военното разузнаване разполага с данни, за които не знаем.
— Е — каза адмиралът в Норфък за трети път, но вече не толкова нерешително, — може и да си прав, но това не ни засяга. Слушай, ще бъда откровен, не исках да ти казвам нищо, за да не останеш с впечатлението, че напразно си положил толкова усилия. Подочух, че цялата суматоха е била напразна.
— Тъй ли? — Хикмън внезапно наостри уши. — Как така?
— Станала грешка. Очевидно някакъв престарал се служител е ровил из онзи период, видял е флагчето и е направил шест погрешни извода.
Хикмън не можа да повярва на ушите си. Сканлън не беше споменал намесата на Държавния департамент. Сякаш не знаеше за нея! И сега се дистанцираше с надути платна от флагчето на Конвърс, като лъжеше най-безочливо, че не му били казали нищо! Държавният апарат работеше тихомълком, вероятно чрез Консулски операции, и Сканлън предполагаше, че Хики не знае нищо за Бон, Конвърс или местонахождението на Конъл Фицпатрик. Нито за човек на име Престън Холидей, убит в Женева. Какво ставаше? Едва ли щеше да го научи от Сканлън. Нито пък искаше.
— Да вървят по дяволите. Старшият ми юридически офицер ще се върне след три-четири дни и може би тогава ще науча нещо повече.
— Каквото и да е то, мястото му е в архивите. Хората ми са се спрели на друг човек.
— Твоите хора не ги бива да гребат с лодка из плувния ми басейн.
— Не мога да те упрекна за тази забележка, Хики.
Хикмън затвори телефона и зае обичайната си поза за размисъл, втренчен в океана. Слънцето безуспешно се мъчеше да пробие облаците.
Открай време не понасяше Сканлън по причини, които сам смяташе за твърде дребнави. С изключение на една — знаеше, че Сканлън е лъжец. Не знаеше обаче, че е глупав лъжец.
Лейтенант Ремингтън беше поласкан от обаждането. Висш морски офицер го беше поканил на обяд и не само го покани, ами се и извини за късното обаждане, като заяви, че напълно би разбрал евентуалния отказ. Освен това подчерта, че обаждането има личен характер и няма нищо общо с флотата. Висшестоящият офицер, жител на Ла Хола, беше на суша само за няколко дни и се нуждаеше от юридически съвет. Бяха му казали, че лейтенант Ремингтън е най-добрият юрист във флотата на САЩ. Би ли приел лейтенантът?