— Разбирате ли, господа, аз купих в Йоханесбург първото яке за сафари на този беден евреин и оттогава не е имало ден да не съм съжалявал за това. То се превърна в търговска марка на великия генерал! Разбира се, знам защо не го сваля от гърба си. То попива потта и няма нужда да се пере често. Това не е същото яке, нали, велики генерале?
— Ако те чуе жена ми! — отвърна сабрата с гримаса. — Якето попива и миризмата на безбожните търговци на роби!
— Като стана дума за роби, нека ви разкажа една история — каза африканерът и се вдъхнови с чаша вино.
Историята за първото и последно сафари на Хаим Абрамс беше достойна за водевил. Израелецът преследвал часове наред голям лъв, съпроводен от оръженосец-бантус, когото непрекъснато ругаел, без да си дава сметка, че тъмнокожият разбира и говори английски не по-зле от него. Преди лова Абрамс улучил центъра на мишените и с четирите си пушки, но всеки път, когато лъвът се появявал в полезрението му, не съумявал да го уцели. Предполагаемият ненадминат стрелец, прочутият генерал с орлов поглед, не могъл да засегне триметровото тяло от разстояние сто метра. В края на деня изтощеният Хаим Абрамс на развален английски и с помощта на ръцете подкупил оръженосеца да не казва на компанията за провала му. Ловецът и бантусът се върнали в лагера и ловецът взел да се оплаква, че не видял кьорав лъв, и да хули тъпотата на оръженосците. Туземецът отишъл в палатката на Ван Хедмер и му казал, както го предаде африканерът с великолепна мимика: „Лъвът ми хареса повече от евреина, господине. Разместих фокуса на пушката му, но се надявам да ми бъде простено. Между другите съблазни ми предложи и обрязване.“
Вечерящите избухнаха в смях. Абрамс се смееше най-високо, което му правеше чест. Очевидно беше чувал историята и я харесваше. Джоел си помисли, че само най-самоуверените хора могат да слушат подобни неща за себе си и да реагират с искрен смях. Израелецът беше скала в небесната твърд на своите убеждения и лесно понасяше присмеха. А това беше плашещо.
Влезе английският прислужник и прошепна нещо в ухото на Ерих Лайфхелм.
— Извинете, моля — рече немецът и стана да се обади по телефона. — Един нервен брокер в Мюнхен непрекъснато събира слухове от Риад. Когато шейхът отиде в тоалетната, на него му се причува гръмотевица.
Оживеният разговор продължи, без ритъмът му да бъде нарушен. Тримата мъже от „Аквитания“ се държаха като стари приятели, които полагат искрени усилия новодошлият да се почувства добре. Това също беше плашещо. Къде бяха фанатиците, които искаха да рушат правителства, да установят безмилостен контрол и да унищожат цели общества, като вкарат политиката в релсите на своята представа за военен режим? Това бяха просто едни интелектуалци. Цитираха Волтер и Гьоте, изпитваха състрадание към болките и неоправданите загуби на човешки живот. Имаха чувство за хумор и бяха в състояние да се надсмиват дори над самите себе си, докато говореха спокойно за саможертва в името на един по-добър свят, сега обзет от лудост. Но Джоел разбираше истинската им същност. Какви бяха думите на Гьоте, цитирани от Лайфхелм? „Романтичното в политиката се използва за притъпяване и уталожване на страховете на неинформираните.“
Плашещо.
Лайфхелм се върна, следван от английския прислужник, носещ две отворени бутилки вино. Ако разговорът с Мюнхен му бе донесъл някаква неприятна новина, немецът с нищо не се издаваше. Настроението му беше както преди, восъчната усмивка играеше на устните му.
— А сега, приятели мои, агнешко в лимонов сок. Освен това, в чест на нашия гост съм приготвил нещо специално за вечерта. Моят съобразителен английски приятел и съдружник онзи ден беше в Зигбург и случайно се натъкнал на няколко бутилки „Беренауслезе’71“. Какво може да бъде по-подходящо за случая.
Хората на „Аквитания“ се спогледаха и Бертолдие заговори:
— Това е истинска находка, Ерих. Едно от най-добрите немски вина.
— „Клауберг Ризлинг’82“ в Йоханесбург обещава да стане едно от най-добрите вина на годината — рече Ван Хедмер.
— Съмнявам се, че ще може да се сравни с „Ришон ле Цион Кармел“ — обади се израелецът.
— Невъзможни сте!
Влезе готвач с висока бяла шапка, който буташе на количка отхлупена агнешка плешка. Започна да я реже и поднася, съпроводен от одобрителни погледи. Англичанинът сервира на всеки от различните гарнитури и им наля вино.
Ерих Лайфхелм вдигна чашата си. Трепкащата светлина на свещите се отрази в украсения с фигури кристал.
— За нашия гост и непознатия му клиент, за когото вярваме, че скоро ще бъде между нас.