Конвърс кимна и отпи.
Свали чашата от устните си и внезапно осъзна, че четиримата от „Аквитания“ го гледат втренчено. Собствените им чаши стояха на масата. Никой не беше пил от виното.
Лайфхелм отново заговори, но този път с носов, студен глас, зад който прозираше сдържана ярост:
— „Генерал Делавейн беше врагът, нашият враг! Не разбирате ли, че не бива повече да допускаме да ни ръководят такива хора!“ Това бяха думите ви, нали, господин Конвърс?
— Какво? — Джоел чу глас, за който не беше сигурен, че е негов. Пламъците на свещите внезапно избухнаха, очите му се изпълниха с огън, а паренето в гърлото отново стана непоносимо. Хвана се за врата и се измъкна от стола, като го блъсна зад себе си. Чу трясъка като долитащо на вълни ехо. Падаше. Болката прониза стомаха му, беше непоносима. Притисна корема си с ръце, сякаш да я потисне. След това усети студена твърда повърхност и по някакъв начин разбра, че диво се гърчи на пода, притиснат от силни ръце.
— Пистолетът. Мини оттам. Дръж го! — гласът бе като долитащо на вълни ехо, пронизано от английски акцент. — Сега. Стреляй!
16
Телефонът иззвъня и Конъл Фицпатрик стреснато се събуди. Беше заспал на дивана с досието на Ван Хедмер в ръце. Разтърси глава и бързо замига с очи. Още не можеше да се ориентира. Къде беше? Колко е часът? Телефонът отново иззвъня, този път дълго и пронизително. Скочи задъхан от дивана. Беше прекалено изтощен, за да се разсъни бързо. Не беше спал истински, откакто тръгна от Калифорния, тялото и умът му трудно функционираха. Грабна слушалката и едва не я изтърва, защото за миг изгуби равновесие.
— Да… Ало?
— Капитан Фицпатрик, моля — обади се мъжки глас със сдържан английски акцент.
— На телефона.
— Говори Филип Дънстоун, капитане. Обаждам се от името на господин Конвърс. Иска да ви предам, че срещата протича извънредно добре, много по-добре, отколкото е очаквал.
— Кой сте вие?
— Дънстоун. Майор Филип Дънстоун, главен адютант на генерал Бъркли-Грийн.
— Бъркли-Грийн ли?
— Да, капитане. Господин Конвърс ме помоли да ви предам още, че заедно с останалите е решил да приеме поканата на генерал Лайфхелм да пренощува при него. Ще ви се обади утре рано сутринта.
— Искам да говоря с него. Сега.
— За съжаление не е възможно. Излязоха да се поразходят с моторница по реката.
— Това не ме задоволява, майоре!
— Хайде сега, капитане, аз просто предавам съобщение… А, да, господин Конвърс заръча да ви кажа в случай, че се тревожите… Ако се обади адмиралът, да му предадете неговите благодарности и поздрави.
Фицпатрик се втренчи с невиждащи очи в стената. Конвърс не би отворил дума за Хикмън, ако не искаше да му отправи някакво послание. Съобщението не говореше нищо на никого освен на тях двамата. Значи всичко е наред. Пък и имаше няколко причини, поради които Джоел не би пожелал да говори лично по телефона. Сред тях, помисли Конъл с негодувание, вероятно е и опасението да не би „помощникът му“ да изтърси нещо неподходящо в случай, че телефонът се подслушва.
— Добре, майоре… как се казвахте? Дънстоун?
— Точно така, Филип Дънстоун. Главен адютант на генерал Бъркли-Грийн.
— Предайте на господин Конвърс, че ще чакам да ми се обади утре сутринта преди осем часа.
— Не сте ли прекалено суров? Сега е два през нощта. Закуската тук не се сервира преди девет и половина.
— Тогава до девет — твърдо отсече Фицпатрик.
— Ще му предам лично. А, и още нещо. Господин Конвърс се извинява, че не се е обадил до полунощ. Разговорите им наистина не спират.
Така е, помисли Конъл. Всичко е под контрол. Иначе Джоел не би направил подобна забележка.
— Благодаря, майоре, и извинявайте за грубия тон. Бях заспал и не можах да се ориентирам.
— Щастливец. Можете да легнете отново, а мен ме чака дежурство. Следващия път може да се сменим.
— Ако храната е добра, готов съм.
— Не е чак толкова добра. Честно казано, ястията са доста префърцунени. Лека нощ, капитане.
— Лека нощ, майоре.
Фицпатрик затвори телефона с чувство на облекчение. Погледна към дивана и за миг се поколеба дали да не се върне към досиетата, но реши, че няма смисъл. Чувстваше се кух — краката, гърдите и главата му бяха като изпомпани. Изпитваше болезнена нужда от сън.
Събра книжата и ги отнесе в стаята на Конвърс. Прибра ги в куфарчето, заключи и завъртя кода. Върна се в хола с куфарчето в ръка, провери дали е заключена вратата, изгаси лампите и се отправи към спалнята си. Остави куфарчето на леглото и събу обувките и панталона си, но спря дотам. Рухна на възглавниците и дори не успя да се завие. Погълна го благословена тъмнина.