— Това не беше необходимо — заяви Ерих Лайфхелм, когато англичанинът свърши разговора си с Фицпатрик. — „Префърцунени ястия“ не е израз, достоен за трапезата ми.
— Но той би го използвал — рече човекът, представил се като Филип Дънстоун. — Да надникнем при пациента.
Двамата излязоха от библиотеката и тръгнаха по коридора към една от стаите. Вътре завариха останалите трима от „Аквитания“ заедно с четвърти, чиято черна чанта и подредени наоколо спринцовки сочеха, че е лекар. На кревата лежеше Джоел Конвърс с изцъклени, безизразни очи, от ъгълчетата на устните му се стичаше слюнка. Въртеше глава като в транс и ломотеше нещо неразбираемо.
Лекарят погледна нагоре и заговори:
— Няма да ни каже нищо повече, това е, което знае. Химикалите не лъжат. Той е чисто и просто слепец, изпратен от хора във Вашингтон, но няма представа кои са те. Дори не е подозирал за съществуването им, докато оня флотски офицер не го убедил. Единствените имена, които спомена, са на Анстет и Бийл.
— И двамата са мъртви — намеси се Ван Хедмер. — Смъртта на Анстет е обществено достояние, а за Бийл гарантирам лично. Моят човек от Санторини отиде до Миконос и потвърди убийството. Между другото, няма никакви улики. Гъркът вече продава дантели и изветряло уиски в таверната си на крайбрежието.
— Подгответе го за одисеята му — каза Хаим Абрамс и погледна към Конвърс. — Както напълно ясно заяви нашият специалист от Мосад, сега е най-важно разстоянието. Бързо отдалечаване на този американец от онези, които са го изпратили.
Фицпатрик трепна, когато ярката утринна светлина проникна през щорите. Отвори очи, протегна се и рамото му се заби в ръба на дипломатическото куфарче. Краката му се заплетоха в одеялото и той го изрита, разпери ръце, пое дълбоко дъх и усети свободното издигане на гръдния си кош. Вдигна лявата си ръка, завъртя китката и погледна часовника. Девет и половина. Беше спал седем часа и половина и несмущаваният сън го беше отморил. Стана и направи няколко крачки. Не се олюляваше и главата му бързо се избистри. Майорът, нарекъл се Дънстоун, беше казал, че закуската в имението на Лайфхелм се сервира след девет и половина и че срещата се е изместила на моторница в два през нощта. Конвърс едва ли щеше да се обади преди десет.
Конъл влезе в банята. На стената до тоалетната чиния имаше телефон — ако някой го потърсеше, щеше да му е подръка. Избръсна се, взе първо горещ, сетне студен душ и дойде напълно на себе си.
След осемнайсет минути се върна в спалнята с хавлия около кръста. Кожата му още пламтеше от острите водни иглички. Отиде до отворения куфар и извади миниатюрен транзистор. Сложи го на писалището, настрои го на вълната на немското радио и хвана края на новините. Обичайни заплахи за стачки в промишления юг, обвинения и контраобвинения в Бундестага, но нищо катастрофално. Избра удобни дрехи — лек панталон, синя памучна риза и кадифено сако. Облече се и се запъти към телефона в хола. Смяташе да си поръча лека закуска и много кафе.
Спря. Нещо не беше в ред. Но какво? Възглавниците на дивана бяха все така намачкани, на масичката за кафе до моливите и телефонното тефтерче продължаваше да стои недоизпита чаша с изветряло уиски. Балконските врати бяха затворени, завесите — спуснати, а в другия край на стаята сребърната кофичка беше все така в центъра на сребърния поднос върху античната ловна маса. Всичко беше, както го беше оставил и все пак имаше нещо… Вратата! Вратата към стаята на Конвърс беше затворена. Той ли я беше затворил? Не, твърдо не!
Прекоси бързо хола и отвори вратата. Огледа стаята и усети, че е спрял да диша. Стаята беше безупречна — изчистена и подредена като след напускане. Куфарът го нямаше, малкото вещи на Конвърс, оставени на писалището, бяха изчезнали. Конъл се втурна към гардероба и го отвори. Празен. Отиде в банята. Светеше от чистота, в сапунерките имаше нови сапуни, увитите в хартия чаши очакваха новите гости. Излезе смаян от банята. Нямаше дори най-малка следа, че в стаята през последните няколко дни е влизал друг освен прислужницата.
Затича се през хола към телефона. След няколко секунди извикаха управителя — същия човек, с когото Конъл беше разговарял вчера.
— Да, излязохте прав. Вашият бизнесмен е по-ексцентричен, отколкото го описахте, капитане. Напусна в три и половина през нощта и плати всички сметки.
— Идвал е тук?
— Разбира се.
— Вие видяхте ли го?
— Лично аз — не. Не идвам на работа преди осем. Говорил е с нощния администратор и е платил и вашата сметка, преди да си опакова багажа.
— Откъде знае нощният администратор, че е бил той? Никога не го е виждал.