Конъл занесе куфарчето в хола. Стараеше се да събере мислите си. Трябваше да приеме, че флагчето от досието на Джоел е вдигнато или че уличаващата го информация е стигнала по друг път до Лайфхелм и сега Конвърс е задържан от него и другите от „Аквитания“, долетели от Париж, Тел Авив и Йоханесбург. Нямаше да го убият, докато не използват всички средства да разберат какво знае, което беше много по-малко, отколкото можеха да допуснат, и щеше да им отнеме няколко дни. Имението на Лайфхелм според досието беше истинска крепост, което изключваше възможността да проникне в него и да освободи Конвърс. Фицпатрик знаеше, че не може да се обърне към американското посолство. Перигрин щеше да го арестува на територията му, а някой от извършващите ареста можеше да му пусне куршум в главата. Един вече бе опитал. Не можеше да рискува и да търси помощ от Хикмън в Сан Диего, което при други обстоятелства щеше да е логично. Имаше всички основания да смята, че адмиралът няма нищо общо с „Аквитания“. Но ако флагчето беше вдигнато със или без съгласието на Хикмън, той нямаше да има друг избор, освен да го извика за пълно разследване. Всеки установен с него контакт можеше да доведе до прекратяване на отпуската му.
Конъл седна на дивана с куфарчето в краката си, взе един молив и написа две думи на телефонното тефтерче: „Обади се на Мегън.“ Щеше да каже на сестра си да твърди, че след погребението на Прес е заминал в неизвестна посока, без да й дава обяснения. Съвпадаше с това, което бе казал на адмирала — че събира информация, която да предаде на „властите“, разследващи смъртта на Престън Холидей.
Можеше да отиде в бонската полиция и да разкаже истината — че има всички основания да предполага, че негов американски колега е насилствено задържан в имението на генерал Ерих Лайфхелм. Но тогава щеше да възникне неизбежният въпрос: защо капитанът не е уведомил американското посолство? Неизреченото щеше да остане под повърхността: генерал Лайфхелм беше изтъкната фигура и такова сериозно обвинение трябваше да има дипломатическа подплата. Отново посолството. Значи отпада. А и Лайфхелм беше заявил, че има „приятели“ в полицията, вероятно бе купил ключови фигури в Бон. Ако му подшушнеха, ще премести Конвърс. Или ще го убие… Правните изрази бавно нахлуваха в съзнанието му, внезапно придобиваха смътни очертания. Размяна. Това се въртеше всеки ден в предварителните разпити при гражданските и военните дела. „Няма да споменем това, ако приемеш онова. Няма да навлизаме в тази област, ако ти не навлезеш в онази.“ Стандартна практика. Размяна. Възможно ли беше? Можеше ли да го обмисли като вариант? Нищо друго нямаше смисъл, нищо не носеше надежда. Тъй като за прилагане на сила не можеше да става и дума, не би ли могъл да извърши размяна? Лайфхелм за Конвърс. Генерал за лейтенант.
Конъл не се осмели да прави анализ, имаше прекалено много отрицателни страни. Трябваше да действа по интуиция, защото не му оставаше нищо друго. Нямаше накъде да се обърне, всички пътища водеха към задънена улица или куршум. Стана от дивана, отиде до масата с телефона и вдигна указателя от пода. Идеята му беше чиста лудост, но не си позволи да мисли за това. Намери името. „Фишбайн, Илзе“. Незаконната дъщеря на Херман Гьоринг.
Срещата беше уредена на задна маса в кафене „Ханза Келер“ на „Кайзерплац“. Резервацията бе на името Парнел. Фицпатрик беше проявил предвидливостта да си вземе цивилен костюм и сега го облече, за да пресъздаде образа на американския адвокат господин Парнел, който говореше свободно немски и беше изпратен от фирмата си със седалище Милуоки, щата Уисконсин, да се срещне с Илзе Фишбайн. Беше проявил и предвидливостта да ангажира стая в хотел „Шлоспарк“ на „Венусбергвег“ и да остави куфарчето на Конвърс на сигурно място.
Конъл пристигна десет минути по-рано не само за да осигури масата, но и за да се запознае с обстановката и мълчаливо да изрепетира подхода си.
Когато жената влезе и заговори сервитьора, веднага я позна. Беше висока и едра, не пълна, но месеста като древна статуя, осъзнаваща зрялата си чувственост, но достатъчно умна да не парадира с нея. Беше облечена в светлосив летен костюм. Сакото беше закопчано върху пищния бюст, а голяма бяла яка скромно се разстилаше около врата й. И лицето й беше закръглено, но му липсваше мекота. Високите скули й придаваха сила, косата й бе тъмна и дълга до раменете, тук-там прошарена. До масата я придружи управителят на заведението. Когато се доближи, Фицпатрик стана.
— Guten Tag, Frau Fishbein — каза той и протегна ръка. — Bitte, setzen Sie sich.