— Stumper — изсъска Лайфхелм, когато един от нападателите развърза китките му. — Казах ви го и вчера, капитане, но не подозирах колко прав съм бил. Да не си въобразявате, че един телефонен разговор не може да бъде засечен? В съвпадението имаше прекалено голяма симетрия. Конвърс е в ръцете ни и внезапно тази нещастна курва наследява огромно богатство, американско богатство. Не че не беше възможно, такива завещания се правят непрекъснато от разни идиоти, които не разбират каква вреда нанасят, но моментът беше прекалено добре подбран, прекалено аматьорски.
— Кучи син — Конъл затвори очи и се постара да изтласка болката от мисълта си, неспособен да помръдне дори един пръст.
— Ах, капитане — рече генералът и стана от стола, — дали не дочувам в гласа ви героизъм, предизвикан от страх? Да не смятате, че ще наредя да ви убият?
— Не се и съмнявам.
— Грешите. Като имам предвид естеството на военния ви отпуск, можете да ни окажете дребна, но уникална услуга. Ще бъдете наш гост, капитане, но не в Германия. Очаква ви малко пътешествие.
17
Конвърс бавно отвори очи, клепачите му тежаха, повдигаше му се. Заобикаляше го мътна тъмнина. Усещаше силно парене в едната ръка, сякаш част от плътта му бе изтръгната и раната се бе възпалила. Опита се да напипа мястото, но изохка и се отказа. Около мрака над главата му се процеждаше светлина, която си пробиваше път през движещи се прегради и надничаше в сенките. Предметите бавно се фокусираха пред погледа му — метален ръб на нара до лицето му, два дървени стола един срещу друг до малка маса, зад масата затворена врата… после още една врата вляво, отворена. През нея се виждаше бял умивалник с два мътни метални крана. А светлината? Продължаваше да се движи, но сега трепкаше и танцуваше. Откъде идваше?
Ето откъде. Високо на тавана от двете страни на затворената врата имаше две прозорчета. Късите перденца се люлееха от вятъра. Бяха уж отворени и все пак странно затворени и смътни, с насечени пространства. Джоел вдигна глава, опря се на лакът и примижа, за да види по-ясно. Съсредоточи се върху насечените пространства зад разлюлените пердета — тънки метални пръчки свързваха вертикално рамките на прозорците. Решетки. Беше в килия.
Падна на нара и преглътна няколко пъти, за да намали паренето в гърлото. Започна да прави бавни кръгови движения с ръка, за да намали болката от… дали беше рана? Да, огнестрелна рана! Осъзнаването на този факт раздвижи паметта му. Вечерята се беше превърнала в истерично бойно поле. Ослепителните светлини и резките пронизвания на болката бяха придружени от оглушителни гласове, които се сипеха край него. Непрестанното им ехо пулсираше в ушите му, докато той отчаяно се мъчеше да отблъсне разкъсващите го приливи на болката. След това настъпваха минути на успокоение и в мъглата плуваше само един глас. Конвърс затвори очи и стисна с все сила клепачи. Нещо дълбоко го разтревожи. Самотният глас в мъглата беше неговият… Бил е упоен. Разбра, че е издавал тайни.
И преди, във виетнамските лагери, често го бяха упоявали и както винаги това събуждаше у него безмълвна ярост. Мозъкът му биваше разсъбличан и изнасилван, гласът му воюваше с последните останки от воля.
И пак както преди в стомаха си усещаше дупка, вакуум, който изсмукваше силите му. Облада го вълчи глад и сигурно наистина имаше нужда от храна. Химикалите обикновено предизвикваха гадене и повръщане, защото вътрешностите отхвърляха противоестественото им присъствие. Странно, размишляваше той, като отвори очи и се загледа в движещите се светлинни лъчи, спомените отпреди толкова години бяха събудили същите инстинкти за самосъхранение, които му бяха помогнали и тогава. Не биваше да изразходва енергия, трябваше да съхрани всички сили, които му бяха останали. И да се сдобие с нови. Иначе ще му остане само безмълвната ярост и нито умът, нито тялото му можеха да й се противопоставят.
В стаята се разнесе някакъв звук. После още един и още един. Стърженето на метал в метал му подсказа, че се отмества резе, острият звук на превъртян ключ бе последван от завъртане на топка. Значи вратата в далечната стена ще се отвори. Това стана и килията се изпълни с ослепителна слънчева светлина. Конвърс засенчи очи и занаднича между пръстите си. Размазан, начупен мъжки силует се изправи на прага с плосък предмет в ръце. Фигурата влезе и Джоел, примигвайки, позна шофьора, който го беше претърсил с електронното устройство.