На втория ден, повече за да не мисли, отколкото с някаква определена цел, започна да прави леки упражнения, както ги беше правил преди толкова години. На третия ден успя да се изпоти от бягане на място — здравословно изпотяване, което му подсказа, че наркотиците са напуснали тялото му. Раната на ръката не беше заздравяла, но все по-рядко мислеше за нея. Колкото и да беше странно, очевидно не бе сериозна.
На четвъртия ден въпросите и размислите вече не бяха достатъчни. Затворничеството и влудяващите откази да получи отговор го принудиха да се обърне в друга посока, към практичните и най-необходими действия, които стояха пред него. Бягство. Трябваше да опита независимо от резултата. Каквито и да бяха плановете на Делавейн и апостолите му от „Аквитания“ по отношение на него, те очевидно включваха изкарването пред света на чист от наркотици човек, по-вероятно на чист от наркотици мъртвец. Иначе щяха да го убият веднага и да се отърват от трупа му по някой от хилядите неоткриваеми начини.
Беше бягал и преди. Щеше ли да успее отново?
Сега не гниеше в клетка с водни плъхове и в тъмата край него не ечаха изстрели, но успехът беше много по-важен, отколкото преди осемнайсет години. В положението се съдържаше необикновена ирония: преди осемнайсет години искаше да се измъкне и да разкаже на всички, които искаха да го слушат, за лудия от Сайгон, който изпращаше безброй деца на смърт и дори по-лошо — оставяше тези деца да страдат с пречупен разум и опустошени чувства до края на живота си. Днес се налагаше да разкаже на света за същия луд.
Трябваше да избяга. Трябваше да разкаже на света всичко, каквото знаеше.
Конвърс беше стъпил на дървения стол и надничаше между черните метални решетки на прозореца. Неговата колиба-затвор сякаш беше спусната от небето в просека сред гората. Докъдето му стигаше погледът, във всички посоки се виждаше стена от високи дървета и гъст листак. Под прозореца утъпкана пътечка завиваше надясно. Самата просека се простираше на не повече от седем метра пред къщичката, преди да започне плътната зеленина. Предположи, че положението е същото от всички страни, въпреки че под левия прозорец вместо пътека имаше ниска пожълтяла трева. Двата прозореца разкриваха единствената гледка. Останалата част от карцера се състоеше от плътни стени и единственият друг отвор бе капандурата в покрива на тоалетната.
Единственото, в което беше напълно сигурен, бе фактът, че се намира в границите на имението на Лайфхелм. Доказателствата бяха топлата храна, която му носеше шофьорът, и кучетата. А това означаваше, че реката не е далече. Не я виждаше, но тя беше там и му вдъхваше надежда, дори нещо повече от надежда — в паметта му се коренеше някакво чувство на нездраво опиянение. Веднъж водите на една река му бяха станали приятел и водач, буквално път към живота, който го бе превел през най-трудната част от пътешествието му. Приток на Хуан Хе на юг от Дък То го бе носил безшумно през нощта под мостове и покрай постовете около лагерите на три батальона. Водите на Рейн щяха да го изведат от поредния плен.
Звуците на множество препускащи лапи възвестиха появата на доберманите, които сърдито се скупчиха пред вратата. Шофьорът носеше закуска, за каквато никой затворник не можеше да мечтае. Джоел скочи от стола, занесе го до масата и се върна на нара. Седна, изрита обувките си и легна на възглавницата с протегнати върху неоправеното одеяло крака.
Резето се дръпна, ключът влезе в бравата и тежката топка се завъртя. Както винаги, немецът бутна вратата с дясната си ръка, като поддържаше подноса с лявата. Тази сутрин в дясната му ръка имаше и някакъв обемист предмет, но ослепителната слънчева светлина го скри от очите на Конвърс. Шофьорът влезе по-несръчно от друг път и остави подноса на масата.
— Нося ти приятна изненада, mein Herr. Снощи говорих с генерал Лайфхелм по телефона и той пита за теб. Казах му, че се възстановяваш прекрасно и че съм сменил превръзката на раната. Тогава той се сети, че нямаш нищо за четене, тъй че преди час прескочих до Бон и ти купих „Интернешънъл Хералд Трибюн“ от последните три дни.
Шофьорът остави свитите вестници на масата до подноса.
Но Джоел не гледаше вестниците, а вратата и външния горен джоб на униформеното сако на немеца. Тънка сребърна верижка бе провесена на шията и пъхната в джоба, от който се подаваше крайчецът на кръгла сребърна свирка, откроен върху тъмния плат. Конвърс премести очи към вратата. Доберманите седяха по местата си и шумно дишаха. От муцуните им се точеха лиги, но независимо от намеренията и целите си, те бяха неподвижни. Конвърс се сети за пристигането си във величествената бърлога на генерала, спомни си за странния англичанин, който командваше кучетата със сребърна свирка.