Тримата пазачи на огромните порти, през които се влизаше в имението на Лайфхелм, бяха озадачени. Глутницата добермани нетърпеливо кръжеше по тревата наоколо, очевидно объркана.
— Защо са тук? — запита единият.
— Не мога да разбера! — отговори вторият.
— Хайнрих ги е освободил, но защо? — недоумяваше третият.
— Никой нищо не ни казва. Ако не разберем какво става през следващите няколко минути, ще трябва да се обадим.
— Не ми харесва тая работа! — извика вторият пазач. — Ще се обадя още сега!
Първият влезе в къщичката до портала и вдигна телефонната слушалка.
Конвърс тичаше задъхан нагоре по хълма с пресъхнало гърло. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Ето я реката! Втурна се надолу, като набираше скорост, а вятърът галеше и освежаваше лицето му. Прекрасно.
Стигна до основата на хълма, обрасла със суха трева и дървета, а сгушените под тях храсти се издигаха като стена, през която отново трябваше да мине. Но той имаше опит. Колкото и гъста да беше гората, просто щеше да внимава последните лъчи на слънцето да остават от лявата му страна, да напредва на север и така щеше да стигне реката.
Бърза поредица от изстрели го накара да се обърне. Не беше трудно да си представи мишената — цилиндричната брава на дървената врата на усамотената колиба в гората. Мъчеха се да проникнат в затвора му. Времето му изтичаше.
Тогава чу отчетливо други звуци, които пронизаха здрача с дисхармонията си. Едните бяха серия кратки писъци на сирена. Другите идваха на залпове откъм земята и бяха истеричен лай на тичащи кучета. Тревогата беше вдигната, оставените в колибата дрехи бяха притиснати към пламтящите ноздри и доберманите се бяха юрнали безмилостно по следите му. Нямаше надежда, щяха да се успокоят само когато разкъсат с острите си зъби плътта му.
Конвърс се гмурна в зеления гъстак и побягна с всичка сила. Криволичеше, навеждаше се, мяташе се от една страна на друга, ръцете му бяха протегнати и яростно отстраняваха силната гъвкава съпротива на гората. Клоните безпощадно шибаха като камшици лицето и тялото му, паднали дървета и оголени корени се заплитаха в краката му. Не знаеше колко пъти се препъна, а мигът тишина след всяко залитане само подчертаваше кучешкия лай, долитащ някъде откъм разклонението на пътеката. А може да бяха и по-близо. Да, вероятно вече бяха навлезли в гората. Всичко наоколо ехтеше от истерията им, подчертавана от гневното скимтене на някое от кучетата, заплело се в храсталаците и мъчещо се да се освободи, за да продължи преследването.
Водата! През дърветата зърна вода. По лицето му се стичаха струи пот, солта заслепяваше очите и пареше драскотините по бузите му. Ръцете му също кървяха от копривата и острите клони.
Падна, кракът му хлътна в дупка, издълбана от крайбрежно животно, глезенът му болезнено се изви.
Стана, измъкна крака си и опита да продължи да тича, макар и с накуцване. Доберманите наближаваха, лаят и скимтенето ставаха все по-яростни със засилването на следата, мирисът на неизсъхнала пот ги влудяваше и подготвяше да убиват.
Брегът! Беше целият в тиня и плаващи боклуци. Джоел улови дръжката на пистолета, но не за да го извади, а да не го изгуби, докато куцукаше надолу към брега и търсеше най-удобното място да влезе във водата.
Не чу нищо до момента, когато от сенките проехтя плътен рев и огромно животинско тяло полетя във въздуха право към него. Чудовищната муцуна на кучето бе изкривена от ярост, очите му горяха, огромната челюст зееше, виждаха се зъбите и черната паст. Конвърс падна на колене и доберманът прелетя покрай дясното му рамо, разкъса ризата му с горния си кучешки зъб и пльосна по гръб в тинята. Моментното поражение се оказа непоносимо за него, загърчи се и се затъркаля, заръмжа, стъпи на задни лапи и се оттласна от тинята към чатала на Джоел.
Джоел стреля и отнесе горната част на кучешкия череп. Кръв и мозък се пръснаха в сенките, отпуснатата лъскава челюст се опря в скута му.
Останалата част от глутницата се носеше към брега, придружена от оглушително кресчендо животински писъци. Джоел се хвърли във водата и заплува с всичка сила навътре. Пистолетът му пречеше, но знаеше, че не бива да го изпуска.
Докато плуваше срещу крайбрежните течения на Рейн, Джоел внезапно се сети — днес беше петият ден от затворничеството му в имението на Лайфхелм. Разбира се, не приличаше на клетка в джунглата, но това не променяше съществено положението. Вече беше в сенчестата част на реката, околните планини не допускаха лъчите на залязващото слънце. Задържа се на място и се обърна назад. На брега до заливчето, където беше влязъл във водата, кучетата се щураха, объркани и гневни, ръмжаха и виеха. Няколко отидоха на брега да подушат убития си водач и всяко от тях уринира до него. Територията им беше маркирана.