Талбът не отговори веднага и след малко отново бързо и тихо произнесе думи, които очевидно го отвращаваха.
— Казват, че нападнал някакъв човек в Париж, без да е бил предизвикан. Човекът умрял.
— Не, изключено! Не би могъл!
— Точно това ми заяви и той, но ме излъга. Уж се обади от Амстердам, а не е стъпвал там. Обеща да се върне в Париж и да изясни нещата, а не се е върнал. Всъщност е някъде в Германия. Интерпол има заповед да го арестува, търсят го навсякъде. Изпратили са му съобщение да се яви в американското посолство, но е отказал. Просто е изчезнал.
— Боже мой, всички бъркате! — избухна Валери. — Не го познавате! Ако всичко това наистина се е случило, значи е бил нападнат и е нямало друг начин да се защити!
— Не и според независимия ни свидетел, който не е познавал нито единия, нито другия.
— Значи не е независим, той лъже. Изслушай ме сега. Живяла съм с този човек четири години, с изключение на няколко кратки командировки, и през цялото време бяхме в Ню Йорк. Виждала съм го нападан от пияници и улична измет, пънкари, с които би могъл да измете паважа, но нито веднъж не е правил дори крачка към тях. Просто вдигаше ръце с дланите напред и отминаваше. Понякога тъпанарите му подвикваха груби думи, а той само спираше и ги поглеждаше. И да ти кажа, Лари, този поглед ги смразяваше. Но това беше всичко.
— Вал, бих искал да ти вярвам. Искам да вярвам, че е било самозащита, но защо е избягал и се е скрил? Посолството може да му помогне, да го защити, а той не иска да стъпи там.
— Значи се бои. Това се случваше, но само за няколко минути, обикновено през нощта, когато се събуждаше от някакъв кошмар. Сядаше в леглото с толкова плътно затворени очи, че лицето му се превръщаше в мрежа от бръчки. Но никога не продължаваше дълго, казваше ми, че е напълно естествено и няма защо да се тревожа. Искаше всичко онова да остане в миналото, никога не говореше за него.
— А може би е трябвало — тихо продума Талбът.
Валери отговори не по-високо:
— Може да си прав, Лари. Не мисли, че не съм преосмислила всичко през последните две години. Но каквото и да се е случило, той действа по този начин само защото се бои… или може би е ранен…
— Проверени са всички болници и частни лекари — прекъсна я Талбът.
— По дяволите, трябва да има някаква причина! Такова поведение не е типично за него и ти го знаеш.
— Точно така, Вал. Нищо от това, което е извършил, не е типично за човека, когото познавам. Може би ти единствена би могла да хвърлиш известна светлина.
— Какъв е човекът в Париж, който е умрял?
— Шофьор във фирма за наемане на лимузини. Според свидетеля, който е пазач в мазето на хотела, Джоел се приближил до него, креснал му нещо и го избутал през вратата. Чули се звуци от боричкане и след няколко минути мъжът бил намерен пребит на алеята.
— Абсурд! Какво ти каза Джоел?
— Че излязъл през вратата, видял двама мъже да се бият и изтичал да предупреди пазача на път към таксито си.
— Точно така би постъпил — твърдо отсече Вал.
— Портиерът на „Жорж V“ го отрече. Полицията твърди, че снопчетата коса, намерени по пребития, съответстват на космите от банята на Джоел.
— Крайно невероятно!
— Да допуснем, че е имало предизвикателство, за което не знаем — продължи бързо Талбът. — Но това не обяснява последващите му действия. Преди да ти ги кажа, искам да ти задам един въпрос. Мисля, че ще ме разбереш.
— Нищо не разбирам! Какъв е въпросът?
— През онези периоди на депресия Джоел фантазираше ли? Изпадаше ли в състоянието, което психиатрите наричат „вживяване в роля“?
— Искаш да кажеш дали си е представял, че е друг човек, с друг тип поведение?
— Точно така.
— Категорично не.
— Тъй ли?
— Какво „тъй ли“? Изплюй камъчето, Лари.
— Като говорим за вероятно и невероятно, очаква те шок, мила моя. Според хората, които ме предупредиха да не говоря много, а вярвай ми, че са добре информирани, Джоел е отлетял за Германия, като е заявил, че участва в секретно разследване на посолството ни в Бон.
— Може и така да е! Не си ли взе отпуск от „Талбът, Брукс и Саймън“?
— Взе си отпуск във връзка със съвсем друг въпрос. Няма никакво разследване на посолството в Бон, нито явно, нито тайно. Откровено казано, говорих с хора от Държавния департамент.
— Боже мой… — Валери замълча, но преди адвокатът отново да заговори, прошепна: — Женева. Онзи ужасен случай в Женева!
— Ако има някаква връзка, а това е първото нещо, което обсъдихме с Нейтън, тя е толкова дълбоко скрита, че не можахме да я открием.