Внезапно Джоел забеляза човек в униформа на армията на САЩ, който говореше с двама цивилни на бара. Не го познаваше, но униформата привлече вниманието му. Подсети го за военния аташе на посолството, този тъй услужливо наблюдателен дипломат, видял на моста мъж, намиращ се на километри от него. Лъжец на „Аквитания“, който го идентифицираше с лъжите си. Ако този лъжец не знаеше къде се намира Фицпатрик, можеше да бъде принуден да научи местонахождението му. Конвърс тегли черта от дясната страна на листа и свърза името на Конъл Фицпатрик с това на адмирал Хикмън от Сан Диего. Не сложи номер, имаше да обмисля още много неща.
Куфарчето? Все още беше убеден, че хората на Лайфхелм не са го намерили. Ако генералите на „Аквитания“ разполагаха с него, щяха да му дадат да разбере това. Значи Конъл го беше скрил някъде. Дали в „Das Rektorat“? Струваше си да опита. Джоел огради „Куфарчето“ и го номерира с 2.
— Speisekarte, mein Herr? — заговори сервитьорът и Конвърс се стресна.
— На английски, моля.
— Разбира се, господине — сервитьорът разпери менютата като огромно тесте карти, избра едно и го връчи на Джоел. — Специалитетът ни за днес е Wienerschnitzel — виенски шницел.
— Чудесно. Няма нужда от меню. Донесете ми един.
— Danke.
Човекът изчезна, преди Джоел да си поръча второ уиски. Толкова по-добре.
Над деветдесет и три хиляди долара. Нямаше какво да допълни, неудобната издутина около кръста му напомняше непрестанно за себе си. Разполагаше с необходимите средства.
Посолството отпада… Никакъв Лари Талбът и т.н… Бийл отпада… Анстет отпада… Човекът от Сан Франциско отпада. Докато се хранеше, обмисляше всяка точка, всяко изявление и се питаше как можа да се случи всичко това. Всяка стъпка беше внимателно обмислена, фактите запомнени, досиетата — запаметени, предпазливостта — неимоверна. Ала всичко рухна поради усложнения, далече надхвърлящи простите факти, представени му от Престън Холидей в Женева.
Изгради само две-три дела, свързани с Делавейн, макар и непряко, и ще бъде достатъчно.
В светлината на разкритията, направени на Миконос, а сетне в Париж, Копенхаген и Бон, простотата на тази забележка беше направо престъпна. Холидей би останал поразен от мащабите на влиянието, упражнявано от легионите на Делавейн, от проникването им в най-висшите сфери на армията, полицията, Интерпол и очевидно между хората, контролиращи информационния поток, тъй наречените авторитетни източници в западните правителства.
Конвърс бързо провери препускащите си мисли. Внезапно осъзна, че мисли за Холидей в контекста на човек, видял само две светещи очи в нощта на джунглата, без да предполага колко е кръвожаден звярът. Това бе грешка. Холидей бе запознат с материалите, дадени му от Бийл на егейския остров, знаел е за връзките между Париж, Бон, Тел Авив и Йоханесбург, знаел е за хората на отговорни постове в Държавния департамент и Пентагона, знаел е всичко! Беше се срещал с непознатите във Вашингтон! Холидей го бе излъгал в Женева. Калифорнийският борец, с когото бе дружил в училище преди двайсет години и който се казваше тогава Ейвъри Фаулър, се бе оказал манипулатор и го бе излъгал под името Престън Холидей.
Къде се бяха сврели тези подземни мъже във Вашингтон, които имаха смелост да дадат половин милион долара за невероятния хазарт, но бяха твърде уплашени, за да излязат наяве? Що за хора бяха? Какво представляваха?
Въпросите дотолкова разтревожиха Конвърс, че реши да ги зареже. Щяха да го доведат до състояние на ярост, която щеше да замъгли мисълта му. Имаше нужда от здрав разум и най-вече от силата, която идваше с осведомеността.
Беше време да намери телефон и да се свърже с Матилон в Париж. Рьоне щеше да му повярва, Рьоне щеше да му помогне. Немислимо беше стар приятел като него да постъпи по друг начин.
Цивилният мълчаливо се приближи до прозореца на хотела. Знаеше, че от него се очаква да произнесе думи, които да сложат началото на едно чудо, не на решение, а на чудо. Но в работата, която познаваше толкова добре, чудеса не ставаха. Питър Стоун беше същинска реликва, преминал през немислими премеждия изгнаник, чиято личност накрая се бе разпаднала. Алкохолът беше изместил храбростта и го бе превърнал в професионален мутант, част от който не спираше да се гордее с постигнатите в миналото успехи, но едновременно с това се отвращаваше от загубите и от съсипаните човешки съдби. Моралът бе запокитен на гигантското сметище на колективната липса на съвест.