Гарата? Багажното отделение! Това беше послание! Фицпатрик го насочваше къде да търси! Без повече приказки Конвърс затвори телефона, излезе от кабината и отиде на гишето. Плати двата разговора и благодари на телефонистката. Искаше да й остави бакшиш, но знаеше, че така само ще привлече внимание към себе си.
— Бяхте много любезна. Мога ли да ви помоля за още една услуга?
— Да?
— Къде е гарата?
— Лесно ще я намерите. Тръгнете оттук наляво и след четири пресечки завийте пак наляво. След още две преки ще забележите една от най-съмнителните забележителности на Бон.
— Благодаря.
Джоел забърза по улицата, като постоянно си повтаряше да контролира скоростта си. Сега всичко зависеше от самоконтрола му, всичко. Всяко негово движение трябваше да е нормално, непринудено, нищо не биваше да кара хората да се заглеждат в него. Матилон му беше казал да вземе влака, Фицпатрик му бе подсказал да отиде на гарата, в багажното отделение! Още едно знамение! Започваше да се убеждава, че такива неща съществуват.
Мина през голямата стъклена входна врата и свърна вдясно към редицата сейфове за багаж, където беше оставил куфарчето, преди да тръгне за срещата с Ейвъри Фаулър в Алтер Цол. Намери същия сейф. В ключалката имаше ключ, но беше празен. Започна да разглежда внимателно сейфовете около него, без да знае какво точно търси, но сигурен, че трябва да има нещо. Откри го! Два реда по-горе вляво! Инициалите бяха дребни, но ясно издраскани в метала със силна и точна ръка: К. Ф. Конъл Фицпатрик!
Флотският юрист беше успял! Беше оставил взривоопасните документи на място, което само те двамата знаеха. Внезапно на Конвърс му призля. Как да ги извади? Как да отвори сейфа? Огледа лятната тълпа, изпълваща гарата. Големият часовник показваше два и половина, след два часа и половина щяха да затворят гишетата. Матилон му беше казал да тръгне за Емерих във върховия час, когато работниците пресичаха границата в двете посоки, а пътят до Емерих беше два часа. Разполагаше с по-малко от половин час да отвори сейфа.
В далечния край на подобната на пещера гара имаше информационно гише. Запъти се към него, като мислеше трескаво, търсеше думите, които щяха да му осигурят ключа. Поясът с парите около кръста му даваше искрица надежда.
— Благодаря много — каза той на чиновника. Очилата с дебели рамки бяха надянати на носа му, а периферията на шапката се спускаше над челото. Бяха го отправили към говорещ английски мъж със строго лице и отегчено изражение. — Просто съм загубил ключа на сейфа, а сега трябва да пътувам до Емерих. Между другото, кога е следващият влак за там?
— Винаги става така — реагира чиновникът и взе разписанието. — Само неприятности с тези туристи. Все губите по нещо и очаквате всички да ви помагат! Влакът за Емерих е тръгнал преди двайсет и седем минути. След деветнайсет минути има друг, а следващият е след повече от час.
— Благодаря. Трябва да го хвана. А какво ще правим със сейфа? — Джоел измъкна банкнота от сто марки и бавно я показа над гишето. — Много държа да си взема багажа и да се кача на влака. Мога ли да се ръкувам с вас, ако решите да ми помогнете?
— Ще го уредим! — тихо рече чиновникът, огледа се и пое ръката на Конвърс с парите. Вдигна телефона до себе си и бързо набра някакъв номер. — Schnell! Wir mussen ein Schliessfach offnen. Standort zehn Auskunft! — трясна слушалката и погледна Джоел с усмивка на студеното лице. — Човекът, който ще ви помогне, идва насам. Винаги се стараем да бъдем полезни. Американците са толкова предвидливи.
Доближи се дебел мъж с железничарска униформа, тъп поглед и съмнителни пълномощия.
— Was ist?
Чиновникът му обясни на немски и отново погледна към Конвърс.
— Говори малко английски, колкото да се справи.
— Трябва да спазваме разпоредбите — заяви официалният пазител на ключовете. — Елате да ми покажете сейфа. Трябва да спазваме разпоредбите — повтори дебелият железопътен бюрократ и отвори сейфа с универсален ключ. — Ще дойдете в канцеларията ми да се подпишете за съдържанието.
Ето го! Куфарчето му лежеше спокойно на плоската си страна. Не се виждаше да е счупено или смачкано. Бръкна в джоба си и извади една банкнота от сто марки.
— Страшно бързам — рече. Поколеба се и извади още една. — Влакът ми тръгва след няколко минути — ръкува се с немеца, мушна парите в ръката му и запита спокойно и дружелюбно: — Не можете ли да кажете, че е станала грешка?
— Наистина е станала грешка! — отвърна възторжено униформеният. — Трябва да побързате за влака!
— Благодаря. Много сте мил.
Джоел се огледа бързо с надеждата, че никой не го наблюдава, отиде до една дървена пейка, седна и отвори куфарчето. Всичко си беше на мястото. Но не можеше да го носи със себе си. Огледа за пореден път гарата. Знаеше какво му трябва и го видя — малко магазинче. Сигурно продаваха пликове. Затвори куфарчето и стана. Вярваше, че все някой ще говори английски.