— Почти всички говорим — заяви жената на средна възраст зад щанда с канцеларски принадлежности. — Това е задължително, особено през летните месеци. Какво желаете?
— Трябва да изпратя един доклад в Щатите — отвърна Конвърс с голям, плътен плик в дясната ръка и куфарчето в лявата, — но влакът ми тръгва след няколко минути и нямам време да търся поща.
— На гарата има няколко пощенски кутии, господине.
— Трябват ми марки, а не знам какви трябва да взема за САЩ — безпомощно заяви Джоел.
— Ако желаете, можете да сложите материалите си в плика, да го запечатите и надпишете, а аз ще го претегля и ще изчисля стойността на марките. Тук имаме, но услугата е по-скъпа, отколкото в пощата.
— Няма значение. Искам да го изпратя с въздушна поща и предпочитам да сложа марки с по-голяма стойност.
След пет минути Конвърс й даде да претегли здраво залепения плик. Написа бележка върху първото досие, след това надписа плика с четливи печатни букви. Жената се върна с марките. Джоел плати и остави плика на щанда пред себе си.
— Благодаря — погледна си часовника и започна бързо да ближе и лепи марките. — Случайно да знаете къде мога да си купя билет за… Емерих или Арнхем?
— Емерих е в Германия, а Арнхем — в Холандия. На всяко гише, господине.
— Опасявам се, че няма да имам време — отбеляза Джоел, докато лепеше последните три марки. — Възможно ли е да го купя във влака?
— Ако разполагате с пари, да.
— Готово. Къде е най-близката пощенска кутия?
— На другия край на гарата.
Джоел отново погледна часовника си и сърцето му пак запрескача на излизане от магазина. Спря да провери дали някой в тълпата не го наблюдава. Разполагаше с по-малко от осем минути да пусне плика, да си купи билет и да намери влака. В зависимост от обстоятелствата можеше да прескочи второто. Но плащането на билет във влака означаваше да се ангажира в разговор, евентуално да търси човек да му превежда, а възможните последици го плашеха.
Докато се оглеждаше трескаво за пощенска кутия, непрекъснато си повтаряше точните думи, които беше надраскал върху първото досие: Не допускай, повтарям, не допускай някой да разбере, че тези материали са у теб. Ако не ти се обадя до пет дни, изпрати ги на Нейтън С. При възможност ще се свържа с него. Твой навремето любящ и послушен съпруг, Дж. Погледна името и адреса, които беше написал върху плика в ръката си, и се зачуди, внезапно връхлетян от тъпа, зла болка, как може да я излага на такава опасност.
Валери Шарпантие Р. Ф. Д. 16 Дюнс Ридж Нос Ан, Масачузетс САЩ
След три минути откри пощенска кутия, пусна плика и няколко пъти отвори и затвори капака, за да се увери, че е паднал вътре. Огледа се, немските надписи го объркваха, опашките пред гишетата го обезкуражиха. Почувства се безпомощен, прииска му се да задава въпроси, но се боеше да спре някого.
В далечния край на гарата имаше гише, от чиято опашка се отделиха две двойки, очевидно променили плановете си. Остана само един човек. Конвърс забърза през тълпата, като отново внимаваше да се контролира, да не прави излишни движения.
— Емерих, моля — обърна се той към чиновника, когато купувачът пред него най-сетне се махна от гишето. — Холандия — произнесе го колкото можеше по-отчетливо.
Чиновникът се обърна и хвърли поглед към часовника зад себе си. След това бързо и гърлено заговори на немски.
— Verstehen? — запита той.
— Nein… Ето! — Конвърс остави три стомаркови банкноти на гишето, поклати глава и сви рамене. — Билет, моля! Знам, че остават едва няколко минути.
Чиновникът погледна банкнотите и бутна едната обратно. Събра пари за рестото и натисна няколко бутона под себе си. От машината изскочи билет и той го подаде на Джоел.
— Danke. Zwei Minuten.
— Коловозът. От кой коловоз? Разбирате ли? Къде е?
— Wo?
— Къде?
— Acht.
— Какво? — Конвърс вдигна дясната си ръка и изобрази с пръсти няколко цифри.
Чиновникът отговори, като вдигна двете си ръце — беше разперил петте пръста на едната и три на другата.
— Acht — повтори той и посочи вляво от Джоел.
— Осем? Благодаря — Конвърс тръгна колкото можеше по-бързо, но без да тича. Видя влака между главите на хората, кондукторът извика нещо, погледна часовника и се прибра във вагона.
Натоварена с пакети жена се блъсна в лявото му рамо, вързопите се разлетяха от ръцете й и се пръснаха по пода. Опита да се извини през пороя от обидни думи, който се сипеше върху него и привличаше вниманието на минувачите. Вдигна няколко пазарски чанти и гласът на жената стигна до кресчендо.