— Гледай си работата — промърмори той и ги пусна на пода. Обърна се и вече се затича към затварящата се врата на вагона. Кондукторът го забеляза и я отвори.
Добра се задъхан до мястото си. Меката шапка беше все така нахлупена над очите му. Раната на лявата ръка силно го болеше, може би сблъсъкът с жената я беше отворил. Попипа я предпазливо под сакото, покрай дръжката на пистолета, който беше взел от шофьора на Лайфхелм. Нямаше кръв и за малко притвори с облекчение очи.
Не забеляза, че от другата страна на пътеката някакъв човек го гледаше втренчено.
В Париж секретарката седеше зад писалището си и тихичко говореше в телефона, покрила устата си с ръка. Парижкият й френски беше културен, макар и не аристократичен.
— Това е всичко — почти прошепна тя. — Разбра ли?
— Да — отвърна мъжът от другата страна на телефона. — Наистина необикновено.
— Защо? Нали затова съм тук?
— Разбира се. Трябваше да кажа, че ти си необикновена.
— Разбира се. Какви указания ще ми дадеш?
— Опасявам се, че най-тежките.
— Така си и мислех. Нямаш друг избор.
— Ще можеш ли?
— Смятай работата за свършена. Ще се видим в „Тайван“. В осем добре ли е?
— Сложи черното си бельо. Обожавам го.
— Май вече си го навирил.
— Винаги съм готов за теб, скъпа. Довиждане до осем.
Секретарката затвори телефона, стана от стола и приглади роклята си. Отвори едно чекмедже и извади чанта с дълги дръжки. Преметна я през рамо и отиде до затворената врата на началника си. Почука.
— Да? — обади се отвътре Матилон.
— Сюзан е, господине.
— Влез, влез — рече Рьоне и когато жената влезе, се облегна на стола. — Последното писмо май е на неразбираем език.
— Съвсем не, господине. Просто… опасявам се, че не е прилично да ви го кажа.
— Какво толкова неприлично можеш да ми кажеш? На моята възраст ще бъда толкова поласкан, че ще се похваля на жена си.
— О, господине…
— Не, Сюзан, сериозно, ти си тук вече… колко стана… седмица, десет дни? Човек може да си помисли, че работиш при мен от месеци. Работата ти е безупречна и ти благодаря, че се съгласи да заместиш секретарката ми.
— Тя ми е близка приятелка, господине. Не можех да не й помогна в такъв момент.
— Благодаря ти. Надявам се, че Господ е добър и ще й помогне. Младите хора в наше време карат толкова бързо и безразсъдно. Съжалявам. Какво има, Сюзан?
— Не съм обядвала, господине. Чудех се дали…
— Божичко, колко съм недосетлив! Разбира се, иди да обядваш и непременно ми донеси сметката. Ще ти я възстановя.
— Не е нужно, но все пак благодаря за предложението.
— Сюзан, това не е предложение, а заповед. Пийни си вино, пък после нека объркаме всички имена. Тръгвай.
— Благодаря, господине — Сюзан отиде до вратата, отвори я малко и спря. Погледна през рамо и видя, че Матилон е потънал в четене. Затвори тихичко, бръкна в чантата си и извади голям пистолет с перфориран заглушител, завинтен към дулото. Обърна се и безшумно тръгна към писалището.
Адвокатът вдигна очи.
— Какво има?
Сюзан бързо изстреля четири куршума. Рьоне Матилон отскочи назад в стола си, черепът му бе отнесен от дясното око до лявото слепоочие. По лицето и бялата риза рукна кръв.
22
— За Бога, къде беше досега? — извика Валери в слушалката. — Цяла сутрин се мъча да се свържа с теб!
— Рано тази сутрин — отвърна Лорънс Талбът, — когато чух новината, разбрах, че се налага да взема първия самолет за Вашингтон.
— Да не би да си повярвал? Не може да бъде!
— Че вярвам, вярвам, но има и нещо по-лошо, чувствам се отговорен. Имам усещането, че без да съзнавам, съм дал тласък на всичко това и май точно така е станало.
— По дяволите, Лари, обясни ми.
— Джоел ми се обади от един хотел в Бон, не знаеше името му. Беше напълно излязъл от релси, Вал. Една секунда говореше спокойно, следващите ми крещеше и накрая си призна, че е объркан и уплашен. Бръщолевеше невероятни неща, как го заловили и затворили в каменна къща в гората и как избягал и се криел в реката, как убил някакъв човек, когото наричаше „разузнавач“. Непрекъснато крещеше, че трябва да се измъкне, че претърсват гората и двата бряга… С него се е случило нещо лошо. Върнал се е в онези ужасни дни на военнопленничеството. Всичко, което каза, всичко, което описа, е разновидност на тогавашните му преживявания — болката, стреса, напрежението от бягството му през джунглата и по реката. Той е болен, мила моя, и тази сутрин го доказа по ужасяващ начин.